Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.11.2018 14:35 - Съвършеният
Автор: kiamzena Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5688 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Съвършеният

Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си.

Матей 16/28

 

Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки.

Йоан 8/51


image


 

Изгубих пътеката преди няколко часа и още се лутах да я търся, когато забелязах бурята. Беше се скупчила над планината и стремително тичаше към мен.

Спуснах се към гората да търся подслон и се ядосвах, че така глупаво се изгубих. Но човек не трябва да се ядосва за нищо, защото в ядът си може да пропусне причината довела го до тук.

Видях скалите сред дърветата и мислено се молих да открия в тях някоя дупка достатъчно широка да ме приюти докато отмине бурята. А небето над мен помрачня и синкавите езици на мълниите го озаряваха в мистична красота. Забързах по козята пътека която открих.

Сигурно нямаше да го видя, щях да го подмина и затова се стреснах когато се размърда. Седеше сред камъните, наметнат със сив ямурлук. Едва не извиках от изненада, когато отметна качулката и се изправи. Сякаш скалата оживя пред очите ми. Имаше нещо особено в него – аз бих го нарекъл „тишина“. Изпитах усещане, че той просто е част от това място, от тоя свят много повече отколкото аз чувствах себе си. Той беше в света и светът беше в него.

Спрях се разбира се, а той ми се усмихна и махна да се приближа. В усмивката му имаше толкова лъчезарност, че мигом страхът и тревогата изчезнаха. Щом се връщам към този миг, винаги се завръща в мен и усещането което изпитах тогава, но думата с която да го опиша ми бяга и единственото, което ми идва наум е „равновесие“. В мен затихна ядът, страхът, бързането, тревогата, а вероятно и още много други чувства и усещания. Изпитах чувството, че съм останал сам със себе си и света около мен. И знаех, че причината това да се случи е неговата усмивка.

Не ми каза нищо. Посочи камъка до себе си с ръка и аз разбрах, че ме кани да седна. Направих го пленен от неговия мир споделен от него с мен.

Там, където седеше той се виждаше небето през пролука в дърветата и облаците, носещи бурята вече бяха тук. Първата светкавица озари небето над нас последвана от втора, трета и острия, зловещ съсък на гръмотевиците се посипа над нас. Порив на вятъра разроши короните на дърветата около нас. Не закъсняха и първите капки. Отрониха се от небето едри, сочни и мокри. Те тежко се стоварваха наоколо.

Исках да кажа нещо, но щом погледнах непознатия, той допря пръст до устните си в знак да мълча и посочи небето. То беше станало черно и зловещо и в тоя студен и пълен с напрежение мрак се загледах в прекрасната, но опасна игра на светкавиците. Те се появяха за да озарят чернотата с начупените си змиевидни тела и съскаха заплашително над нас преди да станат гръмотевици. Други избухваха в диплите на облаците, изтръгваха ги от мрака и озаряваха в свръхестествена красота.

Не помня колко дълго останах запленен от тях, но дъждът вече тропаше по листата над нас и скоро се превърна в непрестанно барабанене. Тогава той стана и аз го последвах. На няколко крачки от нас имаше широка ниша в скалите, достатъчно голяма да ни приюти двамата и да не ни пръска дъждът.

Чудех се какво да кажа и не намирах думи. Някак ми се струваше излишно всичко което ми идваше наум. А докато пребивавах в това състояние, непознатия измъкваше съчки от купа до себе си и запали огън.

Огънят изведнъж промени всичко около нас. Мрачният, студен и мокър свят остана отвън, прогонен от светлината и топлината.

– Аз ..., такова ..., благодаря – отроних няколко думи аз.

– Можех да те стресна лошо, ако ме беше забелязах когато си твърде близо. Затова станах – каза той и в неговият глас имаше от същата „тишина“, която той излъчваше.

– Да, сигурно щях да се изплаша – промърморих аз сключил пръсти пред гърдите си. – Но май по-вероятно щях да те подмина. Изгубих се. Не знам как се случи. Вървях по пътеката, а после свърнах встрани привлечен от красива гледка и не я открих повече.

– Не си се изгубил – усмихна се той, – а пътеката те е довела тук. Заради бурята е, така мисля.

– Ами теб?

– Аз съм тук също заради бурята – отвърна той, докато разбутваше огъня и метна в него още съчки.

– Наруших уединението ти – смутено го погледнах, а той се засмя, пресегна се към обикновена селска торба за през рамо, която не бях забелязал до съчките. Бръкна в нея и извади бяла кърпа в която беше увил къшей хляб, бучка сирене и глава лук.

Щом извади храната, аз побързах да сторя същото и зашумолях с найлонови опаковки. Докато я вадех и слагах срещу неговата се чувствах горд, че мога да му предложа много по-вкусни неща от неговите. Но когато погледнах моята храна сложена до неговата се почувствах неловко, сякаш между нас зейна пропаст. Разните му там красиви и лъскави опаковки сякаш заемаха повече място от самата храна. Той почувства моето смущение защото се усмихна, а аз побързах да кажа:

– Заповядай.

Той се пресегна, взе филия от нарязания ми хляб и вдъхна от него. Отчупи парченце и го сложи до своя.

– Сега хората не знаят нищо за храната си – нито откъде е, нито кой я е отгледал. Има хубави и лъскави опаковки, съблазнителни реклами, добър и естетичен вид, но с нищо не носи полза, защото не е приготвена правилно.

– В града е така – отвърнах аз.

– Не го казвам да те обидя или да те съдя, то и по селата напоследък е същото – засмя се той. – Размишлявах на глас. Хубаво е човек да знае откъде идва храната му. Най-малкото я вкарва в тялото си което се ползва от нея.

Той взе хляба си в дланите. Вдигна го пред себе си и прошепна някакви думи, а после го разчупи и ми протегна едното парче.

– Този хляб е омесен и изпечен от баба Неделя. Зърното за брашното е от рентата, която и е дала кооперацията, а това сирене е от дядо Петко. Има десетина кози. Тази глава лук е израсла в градината на баба Станка – нямаше укор в гласа му докато поделяше храната си с мен, а радост и благодарност към хората.

След тези думи, благоговейно взех протегнатия хляб с парчето сирене отгоре му. И наистина се опитах да си представя тези хора, които той спомена. Дори лука как е боднат в земята, зелените му пера и ръката която го изтръгва от нея.

Ядох бавно и мълчаливо. Всеки залък го усещах и вкусвах вместо да го поглъщам набързо.

– Странно как с толкова малко заситих гладът си! – казах накрая аз почти не вярвайки.

Той не отговори, а погледна към небето с ръце събрани в скута си. Когато се обърна към мен отново, каза:

– Сега хората са сити, имат купища храна, но здраве нямат – той погледна дъжда, усмихна се и протегна длани към капките.

 

***

Гледах дъжда загърнат със спалния си чувал. Вече се смрачаваше, а ние не бяхме промълвили и дума от часове. Той помръдваше само за да сложи някое дръвце в огъня и въпреки мълчанието, аз се чувствах прекрасно до този мъж на когото не знаех дори името.

– Сякаш времето е спряло и другия свят не съществува. Мога да си представя, че съм в миналото или в бъдещето. Че сме последните хора на земята – наруших тишината аз и се почувствах глупаво когато го погледнах. – Аз съм Андрей – добавих накрая.

– Защо умът на Андрей е неспокоен – каза той. – Защо Андрей все е зает със себе си, вместо да слуша. Ако Андрей забрави само за миг себе си, ще получи много повече отговори за миналото, настоящето и бъдещето.

– Това е невъзможно! – въздъхнах аз.

– За теб да, защото не чуваш дъжда, не чуваш камъка, нито времето. Ако ги чуеш, ще ти разкажат, че някога тук е имало древно светилище, че е живял отшелник, девойка и момък са се залюбили тук.

Усмихнах се за да скрия смущението си от това, че му повярвах за един единствен миг докато говореше, а после съмнение заличи вярата. А той сякаш разбра какво стана в мен и се усмихна.

– Не ми вярваш, но за Истината това няма значение, защото тя не иска да ѝ вярват и не се налага никога. В крайна сметка винаги става по нейному, защото тя свързва битието на хората. Ако не вярваш днес, утре ще се случи нещо, което ще промени вярата ти, защото дори неверието е вяра. Истината! – въздъхна той. – Ако само ти кажа, че мога да взема в шепи тези въглени и те няма да ме изгорят, ще ми повярваш ли?

Не му отговорих и се уплаших, когато той зарови ръце в жарта и вдигна шепите си пълни с въглени. Повдигна ги към лицето си и ги раздуха, а после изсипа обратно. Изтръска ръцете си и ми протегна дланите си. Те бяха недокоснати от жаравата.

– А сега се опитай да чуеш света около теб и не си губи времето с празни приказки – каза той.

Беше ме впечатлил и аз направих усилие, но неусетно съм задрямал. Събуди ме нощния хлад. Огънят догаряше, а него го нямаше. Дъждът беше спрял, небето се ширеше чисто и звездно. В първия миг не осъзнах къде съм, защото спомена за него ми се стори твърде невероятен. После си помислих, че вероятно е било сън, а накрая не знаех в какво да вярвам. Метнах дръвца в огъня и се огледах за всеки случай. Видях го да седи на същия камък където го видях в самото начало и гледаше нагоре. Струваше ми се, че слуша нещо. Бях сигурен в това.

Опитах се безшумно да стигна до него и ахнах. Там, от мястото където седеше, небето сякаш се отваряше и се виждаха звезди. Те бяха толкова много и толкова ярки, че ме хипнотизираха. Никога преди не бях виждал такова небе. Никога преди не бях виждал толкова звезди. То сякаш искреше и ме обливаше с енергия, която ме замайваше.

– Прекрасно е, нали? – прошепна той.

– Толкова много звезди – промълвих аз, сядайки до него.

– И всяка една от тях е нота в една Божествена музика. Ти не я чуваш, но тя пронизва целият Всемир. Небето е като нотен лист, но не плосък, а жив – истински. Ти чуваш само смътното ехо от тази музика и затова дъхът ти секна. Представи си какво е, ако можеш да я чуеш.

– А ти ...! – възкликнах със сподавена въздишка.

– Чувам я. Затова съм тук тази нощ. Тази музика осмисля битието ми, озарява го и ми дава сила и живот.

– Но защо аз не я чувам – сведох глава като капризно дете.

– Някога и аз не я чувах, но той ми каза, че е възможно и един ден ще успея.

– Но как си успял?

– Смисълът не е да успееш, а да забравиш – рече той ме погледна. – Кое? – изрече на глас въпроса ми. – Егото. Човеците не чуват Божия глас, Божията музика, защото са се оградили, барикадирали са душата си с него за да не страдат.

Погледнах го втренчено, защото не го разбрах. Винаги съм смятал, че човекът е индивидуалност и егото го прави да е различен, помага му да оцелява, изразява неговата същност и разбира се ни прави егоисти. Чрез него караме другите да страдат. Но да служи като защита срещу страданието! Едва ли.

– То служи като защита – продължи той и ме обзе странното усещане, че знае всяка моя мисъл, – защото ако го разрушиш първо страданието на света ще се стовари върху теб. Ако го понесеш, ако не побързаш да захлопнеш вратата на душата си пред него, ще чуеш и музиката на звездите. Знаеш ли, той я чуваше и ми говореше за нея, но също говореше и за страданието на света. Той казваше: „Аз съм тук да понеса само страданието на този свят и сега разбирам какво му е на Отца ми, защото той понася страданието на всички светове.“ Ако хората разбираха какво страдание му причиняват, ако истински го обичаха, никога нямаше да допуснат да вършат всичко това. Той усеща и страда заради всеки от нас. Достатъчно е само да си помисли някой нещо лошо за ближния и той го усеща.“

– Говориш за Христос? – досетих се аз. – Говориш за него сякаш го познаваш – изумен и невярващ го гледах.

– Аз съм негов ученик – каза той. – Аз съм един от онези на които каза:Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си.“

Не казах нищо, но той знаеше какво мисля.

– Не си длъжен да ми вярваш. Никой не свидетелства сам за себе си. Друг трябва да свидетелства за него, защото така свидетелства за делата му.

– Но това е невъзможно, никой човек не може да живее толкова!

Той не ми отговори. Осъзнах, че му е все тая дали вярвам или не. Заслушах се в тишината и неочаквано се проникнах от тъгата му. Тя ме обзе така силно, сякаш аз станах той и едва не изкрещях от болката, която той изпитваше, но тя утихна и радост лъхна душата ми и осъзнах, че наистина идват от него. Той сякаш отне скръбта от душата ми с едно махване и аз се почувствах чист.

– Винаги съм мислил, че ако се откажа от Егото си, ще загубя себе си – казах след малко аз.

– Някога и аз така мислех – отвърна той.

– Не мисля, че Егото е защита – казах аз.

– Какво изпитваш, когато видиш някой да страда? Можеш ли да страдаш с него?

– Не мисля, че ... Ако трябва да страдам със всички и заради всички ...

– Е, ти си отговори сам – усмихна се той. – Ако искаш да чуваш музиката, ако искаш да го разбереш ... Спасителят страдаше с всички и с всичко. Той отне страданието което хората си причиняват на себе и за да може светът да живее. Той и сега го прави. Помисли си къде отива твоето страдание? Идва и си отива. Радост и тъга, болка и щастие, омраза и любов. Всичко в света е енергия, научи се да я управляваш и ще можеш да заровиш ръце в огъня без да се изгориш, ще можеш да чуваш музиката на небесата, но покрай нея и страданието на света.

– Но той е умрял на кръста – възразих аз.

– И е възкръснал в душата ти. Няма го тук физически, но аз съм тук вместо него. Това е моята мисия. Аз съм събирач на страданието и когато се препълня, идвам тук и слушам музиката на звездите. Събирам го, а той го взема от мен иначе Земята щеше да се препълни със зло и човешкия род да погине. Но ще дойде ден, когато хората ще спрат да си причиняват болка, мъка, страдание и тогава ще чуят песента на звездите, която е гласът на Бога и ангелите.

Седяхме до сутринта, но не чух тази музика. Като си вдигнах раницата, го погледнах, направих няколко крачки и се обърнах.

– Мога ли да остана с теб? – попитах неочаквано аз.

– Готов ли си да страдаш, готов ли си да бъдеш убиван по всеки изобретен от човека начин – изгарян, посичан, разкъсван на парчета, разстрелван, отравян и още десетки начина. Готов ли си да страдаш когато убиват дърво, животно, тревица, птица и дори буболечка.

Обърнах се и тръгнах. Осъзнавах, че не съм готов да го понеса, а щом го изгубих от поглед си спомних думите му: „Щом се отдалечиш достатъчно, Егото ще посее съмнение в теб. Със всяка крачка, то ще расте, докато не забравиш.“

Когато срещнах овчаря, вече си мислех, че всичко станало е само плод на въображението ми. Че този мъж не съществува, а е било само сън или нещо подобно, че той е луд и си е измислил всичко. Че ... имаше толкова много обяснения, че ...

– Здравей, момче – спря ме овчарят и викна на песовете си да кротуват.

– Здравейте – отвърнах аз. – Как да изляза на пътеката за хижата?

– Ами върви все нагоре по склона и ще я стигнеш – каза той. – Не е далеч, ей край онези скали – посочи той към близкия връх. – А отде идеш толкоз рано? Да не те е хванала бурята нощес.

– Да. Хвана ме. И пътеката изгубих. Пренощувах в едни скали.

– А срещна ли някого?

Погледнах го учуден и изненадан, а овчарят се усмихваше.

– Срещнал си го. Винаги е там като има такава буря.

– А ти познаваш ли го? – попитах аз обзет от съмнението.

– Че как. Всеки го знае наоколо. Знам го от ей такъв – сведе ръка под пояса си. – Още моят дядо го е познавал. Наричаше го Съвършеният. Не знам що тъй му викаше, ама чудни неща върши. Само като те погледне знае що мислиш, от що си болен и може ей тъй, само с една дума да ти отнеме болежката.

– Но защо никой не знае за него?

– Че как да го знаят хората. Та той днес е тук, утре там. Няма дом, все е на път, но у нас има стая още от дедо ми за него, а и у други хора има. А когато ти потрябва той сам идва. Съвършен човек е той. Свят човек. Но никой не вярва, че съществува.




Тагове:   музика,   небе,   звезди,   песен,   съвършен,


Гласувай:
4



1. troia - Привет!
18.11.2018 18:42
Много философски разказ.
Не всеки би реагирал като твоя герой. Познавам доста, които бързо ще класифицират светия човек за луд.
Светът се променя необратимо.
Поздрави!:)
цитирай
2. kiamzena - Ами границата е много тънка :)
24.01.2019 22:17
Но истинския човек просто си личи. От него сякаш струи светлина, която не се вижда, но се усеща.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kiamzena
Категория: Лични дневници
Прочетен: 117860
Постинги: 47
Коментари: 89
Гласове: 200
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031