Този разказ от моя сборник „Усмивката на щастието“ е вдъхновен от Джонатан на Ричард Бах. Дори и сега, като видя чайка се връщам към книгата и първата мисъл е – има надежда, дори когато всичко около теб видимо се сгромолясва. Тия дни се замислих, като отиваш някъде, какво трябва да занесеш там за където си тръгнал. Кое е най-ценното, някои носят нещо материално – бонбони, бисквитки или нещо за пиене. Отговорът който получих на въпроса си беше много по простичък – УСМИВКА И РАДОСТ.



  Чайката

Един човек с угрижено, тъжно лице се сгромоляса тежко на пясъка, сякаш беше стигнал до тук със сетни сили. Така и замря, съвсем близо до границата, където морските вълни галеха нежно топлия пясък. С поглед, в който живота едва мъждукаше, той огледа пустия плаж и тихичко въздъхна.

Седеше вече дълго време с отнесен към морето поглед и невиждащ красотата около себе си. Беше само той и няколко чайки, които щъкаха наоколо. Заети със своите неотложни дела, те не му обръщаха внимание и само една понякога любопитно отправяше взор към него. В погледа й имаше недоумение, учудване и дори малко любопитство. Тя дълго снова наблизо, докато накрая съвсем спокойно се приближи към него, изгледа го с все същото учудване и недоумение и рече:

– Здравей, човеко!

Човекът нито се изненада, нито се стъписа от нахалството на чайката, не се учуди, че тя му говори, погледна я за миг и когато отмести поглед от нея, каза:

– Здравей!

Каза го така, сякаш натъртваше – „Бих се радвал да си поговорим, но съм твърде зает със своето страдание, че да ти обърна внимание.“  Но чайката все така малко нахално го гледаше. Дори направи няколко крачки, за да надникне в очите му, които не спираха отнесено да се взират в морето.

– Хей, защо изглеждаш така. – каза чайката и направи жалка гримаса на страдание и униние. Промяната беше толкова очевидна, че мъжът малко се стресна, защото от весело и лъчезарно създание, птицата се превърна в жалко и ошмулено същество.

– Аз не съм такъв – отговори той.

– Не си, наистина. – каза чайката. – Но ти не го знаеш.

– Ти си само една чайка, какво знаеш за човешкия живот! – въздъхна човекът.

– Че какво му е на живота въобще, било човешки, било на чайка. Той е едно вълшебство, което ни е дадено да изживеем.

– Твоят  може би е такъв, но моят е една огромна празнота – отвърна човекът.  Ти си живееш безгрижно, летиш си напред-назад и мислиш само ден за ден.

– Че какво ти пречи и ти да живееш така, – каза чайката и весело размаха едното си крило с лъскаво черно перо, единствено сред другите бели. – Не е ли казано във вашите свещени книги : „Не мислете за утрешния ден, достатъчно е злобата на днешния.“

– Не мога – въздъхна човекът. – Нещастен съм. Не виждам смисъл в живота си. Не знам за какво да живея.

– И какво е това голямо нещастие, дето те е сполетяло, че погубваш живота си. Разкажи!

– Няма любов в живота ми. Загубих любовта. И ето, откакто любимата ме напусна, станаха вече две години, аз се скитам като несретник.

– Хм... и защо? – полюбопитства чайката.

Мъжът се замисли, върна се назад в миналото и се опита да си спомни. После каза:

– Не знам защо! Дори не мога да си спомня откъде започна всичко. Първо започна да мърмори, че съм неудачник, че не я заслужавам, че не печеля достатъчно, че съм дебел и грозен ... – очите на мъжа се навлажниха.

– И ти плачеш и страдаш заради всичко това. – каза чайката с огромно учудване.

– Да, плача, защото я обичах. Тя беше всичко за мен. Красива, напета, успешна. Нямаше мъж, който да не я загледа. И накрая ме остави, избяга с друг.

– Но ти трябва да се радваш, човече. Трябва да си най-щастливият човек на земята, че си се освободил от всички укори и манипулации, които са изсмуквали живота ти.

– Но аз я обичам, не разбираш ли! Но как можеш да разбереш – ти си само една чайка! Виж ме сега!

– Да, виждам те. – каза чайката. – Виждам те и те разбирам. Сега ти си всичко онова, което тя ти е говорила през времето, което сте били заедно.

Чайката го гледаше сега дори с още по-голямо учудване и накрая въздъхна:

– Все същото нещо.

– Нищо не разбираш. Аз съм свършен, нямам никакво бъдеще – извика със злоба и отчаяние човекът.

– Странно е това нещо. Че къде си загубил бъдещето си. Това наистина не само една чайка, ами което и да е същество няма да разбере. То бъдещето е това, което ще се случи утре и докато имаш утре, ще имаш и бъдеще.

– Цялото ми бъдеще беше любовта ми към нея. Когато ме напусна, започнах да пия, занемарих работата си и накрая останах без нея. А имах хубава работа, печелех добре, имах дом, но това вече е минало и сега съм на дъното. И само едно нещо не разбирам – защо, след като тя беше светлината на живота ми, след като правех всичко за нея, след като живях заради нея – ме изостави.

– Е, ако проблемът ти е в работата, то в ей онова кафене търсят барман – каза чайката. – Ако проблемът ти е в любовта, то трябва да знаеш, че двама души се събират и са щастливи докато има какво да научат един от друг, а после неизбежно идва рутината, упреците, безразличието, защото всичко, което има да учат един от друг са научили и емоцията си е отишла. В мига, в който престанеш просто да слушаш другия без да спориш, трябва да знаеш, че любовта си е отишла.

– В отличие от теб, аз вярвам, че любовта е за цял живот. Завинаги! – каза ядосан човекът.

– А виждал ли си я скоро? – попита чайката, без да му обръща внимание, замислена над нещо.

– Да, видях я. Беше нещастна, защото също като мен беше изоставена. Тогава разбрах, че тя вече не ме обича, дори, може би, наистина никога не ме е обичала.

– Все същото нещо! – въздъхна чайката.

– Какво само повтаряш все същото нещо, все същото нещо! – изкрещя човекът.

– Аз може да съм само една чайка, - каза птицата – но знам, че животът е един прекрасен дар. Той е низ от възможности, които ни се предоставят и само от нас зависи, дали да се възползваме от тях или да ги отхвърлим. Не знам защо си тук, но предполагам, че в ума ти проблясва възможността да напуснеш живота, защото миналото и бъдещето ти са се събрали в една точка. Ти  казваш, че нямаш бъдеще, защото виждаш само миналото. Не мога да ти помогна. Никой не може да ти помогне. Казвам това, защото ти не обичаш себе си, човеко, затова и се чувстваш жалък. Бил си готов на всичко за любимата си, защото си търсел любов и си бил готов на всичко за онзи, който ти я дава. Търсил си внимание, одобрение извън себе си, но и тя е търсела същото. Искала е съвсем същото като теб, защото като теб го е нямала и го е искала от другите. Но как може да дадеш нещо, което нямаш.

Чайката се усмихна, пое си дъх и продължи:

– И как може да имаш бъдеще, когато нямаш настояще. Ти живееш в миналото си и все отлагаш бъдещето, оправдавайки се по хиляди начини, за да не живееш в настоящето. А то, настоящето е животът. Миналото е изживяно, а бъдещето е всичко онова, което искаш да изживееш, стига да не го спираш с изрази от рода: ако имах, ако можех, бих искал, но-тата и ако-тата, които спират живота ти.

Погледни залеза, виж тази красота и се полюбувай, това е важно сега, в този момент и само това можеш да направиш  -  и не заради някой друг, а заради себе си. Докосни мекия топъл пясък, събрал лъчите на слънцето, свали тези миризливи обувки и умий краката си в морската вода. Огледай се и кажи: Животът е прекрасен тук и сега, а утре, като изгрее слънцето, ще е също толкова хубаво, както и сега. Това мога да ти кажа, защото минало няма вече, а в бъдещето ще ни отведат чувствата, мислите и действията, които изкажем сега - и ако те са мрачни и тягостни, то и бъдещето ни ще е такова, а ако са светли и чисти, то и бъдещето ни ще е като тях. Това само ти можеш да решиш и няма думи и същества, които да могат да го сторят вместо теб.

Човекът заплака. Сълзите бликаха непокорни и той се отказа да ги сдържа.  Гледаше залеза, докато слънцето почти не се скри на хоризонта. Тогава се огледа и като не видя чайката до себе си, се запита що за сън беше това, докато погледът му не се спря на групата чайки около водата. Една от тях го погледна с весела искрица в очите, усмихна му се и му махна с крилото си, на което имаше само едно черно перо.

Тогава човекът отново погледна залеза, обагрил всичко с топли, пастелни тонове, зарови длан в топлия пясък и се усмихна. Захвърли окъсаните си обуща и отиде там, където сушата и водата се докосваха. Наслаждаваше се на цветовете на отиващото си слънце и на ласкавия допир на водата. Посрещна звездите и цяла нощ се взира в тях и в света около себе си. На сутринта си тръгна. Вървеше по плажа, докато не спря до малкото кафене. Огледа се във витрината и не отвърна поглед от себе си. Наистина, той беше все същият, но и не съвсем, защото се усмихна на себе си за първи път от много време насам.

А после видя млада жена да бърше масите навън и попита с усмивка:

– Търся работа?

 Тя му се усмихна и го погледна с очите на чайката, докато му подаваше кърпата.

Разказчето е идеално за някой/я, който е преживял несподелена любов или тежка раздяла. Действа много успокояващо.
В такъв тежък момент човек има нужда само от едно приятелско рамо /в случая чайката/, за да излее душата си, да получи подкрепа и да му олекне.
Хубава вечер!

Ще споделя, че тези седем разказа от сборника се появиха седем поредни вечера. Спомням си колко се бях вкиснал и сякаш от нищото, което е само образно казано, те се появяваха. Пиша отдавна, въпреки мързела ми и винаги съм се чудил на такива озарения. Дано не престана някой ден, защото това е най-хубавото в писането.
Може да е чудно, но разказите не са ми любимо занимание. Повече харесвам да пиша романи. Във всеки разказ виждам роман, който се налага да го вкарвам в къси рамки.
Усмивки!