Тролей за ада

от Ангел Вълканов

 

 

И днес Деян се прибираше от работа в доста късен час. Напоследък стана обичайно да работи до късно заради шефа си, който вземаше повече поръчки, отколкото персоналът можеше да изпълни в срок.

От умелите му ръце на резбар в дизайнерската работилница се появяваха разни части за столове, маси, кресла, бюфети и други дреболии. Обичаше работата си, тя беше смисълът на живота му, но напоследък усещаше, че нещо не се връзва. Често взе да изпада в състояния на апатия и безразличие, сякаш нещо го изгризваше отвътре, но не откриваше какво е и откъде се е появило.

В този късен час улицата беше пуста и дори на спирката, към която бързаше, нямаше никого. Той мимоходом отбеляза това, унесен в мислите си, а те се щураха около суетата на всичко около него. Дребните дрязги във фирмата, клюките, парите и разбира се, смисълът на всичко, което наричаме живот.

Изтръгна го от тях характерното дрънчене на тролея и без да се обърне, хукна към спирката. Тролеят се оказа по-бърз и Деян едва успя да се промуши през затварящите се врати. На тази спирка спираше само един тролей и затова дори не погледна номера на табелата отзад. Бяха три шестици и надпис, уточняващ посоката: „За ада“.

Побърза да седне на първата празна седалка и да извади книгата си. Това беше един от малкото мигове, когато имаше време да почете. Може би затова не обърна внимание на пътниците, които бяха необичайно много за този късен час.

Тролеят зави на светофара по обичайния си маршрут и на следващите няколко спирки почти се препълни. Най-много пътници се качиха от центъра на града и тогава той се огледа, леко стъписан.

А после се случи нещо странно. Деян погледна през прозореца и не позна улицата. Тя му беше абсолютно непозната. Известно време се опитваше да разпознае нещо отвън и като се умори, загледа пътниците. Едва не изкрещя. Господинът пред него, облечен в скъп костюм, си изглеждаше съвсем човешки, освен двете мънички рогца, стърчащи от грижливо сресаната коса. Озърна се към хубавицата от седалката отсреща. Тя говореше с мъжа до нея и кокетно си играеше с крайчеца на опашка, подаваща се из под полата ѝ. Дяволито му намигна, когато погледите им се срещнаха и той се извърна.

Усещаше сърцето си как тупти бясно, а самият той бе скован от неприятното усещане за страх. Когото и да погледнеше, забелязваше странни неща в него – я рогца, я опашка, странни очи със зеници като на котка или анатомични особености, нехарактерни за нормалните хора.

Стана бавно. С поглед, забит в пода и крепейки се на треперещите си крака тръгна към вратата. Обзе го чувството, че сърцето му всеки миг може да се пръсне или да излети от гърдите. Деян го притисна силно с ръка, сякаш това можеше да го усмири и тежко преглъщайки, зачака вратата да се отвори.

– Как си, готин? – подуши го секси облечена дяволица и изплези дългия си остър език. Докосна го с него по шията и той изтръпна, а когато промуши опашката си в слабините му, едва не изкрещя от ужас.

Това беше прекалено и ни жив, ни умрял излетя през още отварящата се врата. Удари си силно рамото, спъна се и без малко да си разбие главата в бордюра.

Не му достигаше въздух и го гълташе на порции; трепереше, сякаш са го тикнали във фризер гол и не можеше да се успокои. Тогава зърна надписа на тролея, преди той да изчезне.

– Три шестици, за Ада –прошепна той и се почувства мъртъв. Може би беше умрял, нещо се беше случило и той просто не помнеше. А дали това не е кошмар и всеки миг ще изкрещи и ще се събуди?

Направи го. Изкрещя, блъсна главата си в спирката и усети кръв в устата, защото прехапа езика си. Но нищо не се промени. Улицата си остана все така безжизнена и пуста. Нямаше фарове, коли, обичайните градски шумове. Само тишина.

– Боже, какво става с мен! – едва не проплака той. – Луд ли съм? Аз само се качих в тролея. По онази улица не минава друг. Господи, моля те, Господи, нека сега затворя очи и като ги отворя, всичко да е нормално.

Наистина го направи. Стисна силно очи, но като ги отвори, си беше на същото място в същата безлюдна пустош.

Огледа се като престъпник, който всеки миг очаква да бъде заловен и панически търси изход за бягство. По улицата нямаше жива душа, прозорците на сградите не светеха и единствената светлина идваше от уличните лампи. Но те едва мъждукаха и хвърляха жълти петна по асфалта, а между тях цареше мрак.

Деян се ослуша. Сумрак и тишина го обгръщаха отвсякъде и той се сви в ъгъла на спирката. Затвори очи и запуши ушите си. Сети се нещо, от което не му стана по-добре. Надникна през пръсти, за да се увери, че не бърка. Да. На небето над него нямаше нито една звезда.

Колко време изкара така не можеше да определи, но неочаквано чу музика. Красива и ефирна, тя го изпълни с надежда. Стори му се, че го зове да я последва. Нежна, чувствена и тъжна се носеше в тишината. Покори се и тръгна по улицата към нея.

Цигуларят се оказа наблизо. Стоеше самотен в центъра на жълто петно, хвърлено от уличната лампа над него. Свиреше унесен в мелодията, сякаш не той я пораждаше със своята цигулка, а тя бе част от него и той само ѝ дава живот. Деян долавяше образи в нея, душите на двама влюбени, танцуващи своя последен танц, преди злокобният вихър на смъртта да ги раздели завинаги.

Застана до цигуларя и слушаше, а когато мелодията секна, бавно заръкопляска.

– Прекрасно е – каза той.

– Знам – отвърна цигуларят. – Аз съм много известен музикант и композитор. Какво ти известен, аз съм гениален и името ми пълнеше залите, жените ме обсипваха с внимание. Славата ме съпътстваше навсякъде и нямаше град, в който да не съм свирил.

– Но защо свирите насред улицата тогава? – попита го Деян.

– Тука е вечна нощ – каза цигуларят. – И не ме наричайте уличен музикант. Това е унизително. Аз съм свирил пред крале и кралици.

– Но това е улица! Защо го правите тогава? А и няма никой наоколо, който да ви чуе?

– Само така ти се струва. Той е навсякъде и знам, че ме чува. Един ден ще стана толкова добър, че дори Той ще ми се поклони. Как смее да ми казва, че свиря посредствено. Да, загубих облога. Не, не съм го загубил още – говореше цигуларят. – Щом лъкът ми докосваше струните, залите онемяваха. Хората се унасяха от моята музика, виждаха я, чувстваха я, копнееха за нея. Посредствена била! Върви си, младежо, по пътя, аз не свиря за теб, не свиря за никого другиго освен за Него. Ще свиря и ще се усъвършенствам, докато Той ми се поклони.

– Но кой? – попита Деян отново.

Цигуларят не отговори. Вдигна цигулката си и засвири. А свиреше така, че човек не можеше да се откъсне да слуша, защото музиката му беше омайна, съвършена, дори можеше да се нарече жива. И едва когато спря отново да свири, очаквайки аплодисменти от неизвестния, Деян можа да побегне и го остави сам да свири в своята самота.

А той тичаше без цел и посока. Завиваше по тесни и пусти улички, въртеше се сред лабиринт от кръстопътища и мрачни сгради. Не знаеше къде тича и какво търси. Чувстваше се безкрайно загубен в този полумрак.

Неочаквано съзря тълпа на съседното кръстовище. Радостен тръгна натам, тръгна към хората с надежда да му посочат пътя, да го упътят как да се махне. Но най-вече да не е сам.

Бяха мъже и жени на улица, осветена от червени фенери. Увесени на сградите, червената светлина багреше всичко с кървави пръски. А под фенерите имаше витрини и погледите на всички хора бяха вторачени в тях. Там, безсрамно и на показ се съвокупляваха дяволи и дяволици. Улицата беше дълга и широка, но едва побираше тълпите от хора.

Деян се спря сред група мъже с изплезени езици, скупчени около съседната витрина. Той също погледна и за миг се превърна като тях, запленен от чудно красива дяволица. Тя сладострастно танцуваше и се събличаше, но никога не оставаше гола. Деян с надежда очакваше да зърне тялото ѝ неприкрито от нищо, но това не се случваше. Той не можеше да откъсне очи от нея. Това очакване се превърна в копнеж, който премина в непреодолимо желание, в стремеж, който, ако останеше неудовлетворен, щеше да го разкъса и той се бореше с него. Такава красота не беше виждал. Нежна, изящна, чувствена, дяволицата се къпеше в погледите на мъжете, които я гледаха. Накрая всичко премина в болка, усети слабините си да горят от неудовлетворена страст и бе готов да се хвърли, да строши стъклото и да обладае дяволицата.

Бръкна в панталона и с ужас установи, че членът му се е сраснал с корема и с нищо не можеше да удовлетвори ужасяващата страст. Огледа се. И другите мъже бяха сторили същото и колкото повече възбудата нарастваше, толкова по навътре в тялото се впиваше членът му.

Но и не можеше да се откъсне от хубавицата и да спре да я желае. Тогава при нея влезе едър, черен и грозен дявол, покрит целият с белези. Членът му – огромен и дебел – стърчеше между краката му. Той разкъса дрехите ѝ. Тя остана гола и всички мъже се заблъскаха във витрината. Удряха, тропаха, точеха лиги и я искаха, но стъклото се оказа много здраво. А дяволът грубо облада красавицата, всеки от мъжете искаше да е на негово място и от това болката и желанието за наслада само се усилваха.

Деян се строполи на земята. С усилие откъсна поглед от тях и бавно изпълзя настрани. Дойде на себе си, плувнал в пот и се увери, че всичко си му е наред с мъжествеността, щом възбудата спадна.

Продължи, отвратен от случващото се с него, а навсякъде се вихреше разврат във всякакви форми, но в него участваха само дяволи и дяволици. Хората бяха неми свидетели, лишени от възможност да вземат участие. Залитайки си пробиваше път сред тълпите по улицата.

Сблъска се с група жени пред витрина с атлетични и красиви като супермодели дяволи. Те демонстрираха своята надареност и примамваха безсрамно със знаци жените. И те се блъскаха, скубеха и деряха, за да се доберат до тях, но не успяваха. Една от тях се обърна към него. Имаше скъпо палто и му препречи пътя. Тя го разтвори. Беше гола.

– Искаш ли ме? – погледна го в очите. – Вземи ме, бейби! Толкова съм самотна сред всички тези мъже. А така искам ...

Тя се търкаше в смаяния Деян, облизваше устните си и му шептеше мръсотии. Сграбчи ръката му, защото той не помръдваше и я водеше по гърдите си, търкаше издутите си зърна. Накрая я плъзна надолу и изпищя. В мига, в който пръстите на Деян докоснаха слабините ѝ, те се затвориха със звучно всмукване и жената изкрещя истерично, свлече се в краката му и заблъска с юмруци гранитните павета от неудовлетворено желание.

Деян побягна. Тичаше сред тази тълпа, обезумяла от похот и сласт, но лишена от възможността да я удовлетвори.

Измъкна се и тичайки безцелно сред отново пустите улици на града, попадна на оживен булевард. Огромен парк се беше ширнал срещу него от другата страна. Дяволи и дяволици се разхождаха по булеварда и влизаха в парка. Обърна се рязко, за да избяга сред покоя и уюта на пустите улици, но се сблъска с една дяволица. Тя го задържа в обятията си и когато я погледна в лицето, се стресна и я отблъсна от себе си. Много приличаше на Ана, секретарката на шефа от предишната му работа. Всички в офиса се облизваха по нея. Някои дори се хвалеха, че ги е огряло, но какво ли не приказват мъжете.

– Деяне! – изненадано възкликна тя и с това разреши неговите съмнения относно приликата. – Колко забавно е да те видя тук – замига кокетно с очи тя. Направи муцунка, хвана си опашката и нежно го погали с връхчето ѝ.

„Дори рогцата ѝ отиват“, помисли той, като я оглеждаше. И той като останалите беше влюбен в нея.

– Качих се в грешен тролей – отговори той.

– О, това е чудесно. Объркал си тролеите. Това често се случва – усмихна се тя.

– И ми се иска да се върна! – погледна я с надежда той.

– Искаш ли да се поразходим? – тя го хвана под ръка и нежно обгърна кръста му с опашката си. Поведе го към входа на парка и той безропотно тръгна. – Този парк е любимото място на всички в целия „ад“, тоест „град“ исках да кажа, извинявай – усмихна се тя и му прати въздушна целувка. – Нарича се „Градина на самоубийците“ и знаеш ли защо ни е любим? – Деян мълчеше, но тя като че ли отговор не очакваше, защото направи само кратка пауза. – Защото всеки от нас има принос в нея – захихика тя.

– Ще ми помогнеш ли да се върна, Ана? – хвана я за ръката той и погледна в очите ѝ, а те бяха красиви, дълбоки и сини като езеро.

– Ама ти не ме слушаш. И освен това името ми е Морана. Но ти не го знаеш, разбира се – отново захихика тя. – Моля те, бъди добро момче и остави въпросите си за после.

Паркът се оказа гора с пътечки, вместо алеи. Срещаха се и полянки с гъста зелена трева. По дърветата висяха обикновени старомодни фенери, които го осветяваха. Скоро Деян разбра защо са го кръстили така.

Морана спря до мъж, облечен в старовремски дрехи и с въже на рамо.

– Как си днес, Грифин – погали го по мустаците и брадата тя. – Успяваш ли – и се заля в игрив смях. – Деяне, това е Грифин. Актьор. Обеси се в костюма на Хамлет. По моя вина, разбира се. Беше безумно влюбен в мен. Подклаждах страстта му дълги месеци и когато беше сигурен, че вече съм негова, хоп, завари ме с режисьора в гримьорната си. Носеше шпага, но не му стискаше да я използва. Колко удобно и мило беше от негова страна да се обеси на сцената насред представлението. Представяш ли си, пред публиката – заливаше се от смях тя.

Мъжът все още я гледаше с влюбен поглед и Деян долови луда ревност към него. Проследи как той ядосано метна въжето на един клон, качи се и като надяна примката, погледна Морана с тъга и копнеж, а тя, с лукави искрици в очите целуна Деян по устните.

– О, безумна любов, ранила сърцето ми. Остави ме. О, милостива смърт, приветствам те. Избави ме от копнежа на сърцето ми – издекламира той и скочи.

Деян с ужас видя как въжето се изпъна, мъжът се изцъкли и клонът се счупи и го удари по-главата. Грифин замря за миг, после свали примката и заплака неудържимо под истеричния смях на Морана.

– О! – смееше се тя, а сълзи се стичаха по-лицето ѝ. – Злополучният глупак. Все опитва да умре и да намери избавление, а още не е разбрал, че няма да стане. Не е ли забавно! Но ела, ще те запозная с още някой. Всъщност, ти го познаваш, скъпи.

Тя го задърпа за ръката към един гъсталак наблизо. Сред сумрака на дърветата, под един едва блещукащ фенер имаше пейка. На пейката Деян се ококори, защото позна бившия си шеф. Той унило вдигна глава и лицето му се оживи от омраза като зърна Морана. Но бързо посърна, пое си дъх, вдигна пистолета и го допря до слепоочието си. Замръзна за миг и натисна спусъка. Пистолетът щракна, но изстрел не последва. Той извади пълнителя, бръкна в джоба на сакото си, извади няколко патрона и го зареди. Вторачи се в него, преди да го вдигне и всичко се повтори.

– Глупакът му с глупак! – презрително изфърка Морана. – Така и не разбра, че му опразних сейфа. Парите не бяха важни, но имаше документи, които го уличаваха в не много прозрачни сделки. Уплаши се и извади от сейфа си единственото, което му бе оставил крадецът – и тя изпадна в злобен истеричен смях.

Отведе го до близката пейка в сянката на огромно дърво. Деян с безразличие наблюдаваше как няколко човека се опитват безуспешно да се лишат от живот, сякаш не подозират, че това отдавна е станало. Морана го прегърна и отпусна глава на рамото му. Рогцата ѝ нежно го докосваха, а с опашката беше обвила бедрото му и това му напомняше къде е.

А тя си играеше с косата му и дъхът ѝ галеше кожата му, но това нито го възбуждаше, нито го караше да я желае.

– Не си представях Ада така – каза той.

– А как! Огньове, казани и черни дяволи да варят грешници – прошепна сладострастно тя в ухото му. – Адът никога не е бил такъв, това са само човешките представи за него.

– А какъв е?

– Ами той винаги е модерен. Човек има свободна воля и ние правим всичко възможно да избере да остане тук. Нима мислиш, че ако го бучим с вили и тризъбци, или го варим в казан, ще пожелае да се върне тук? Това е грешен маркетинг. Тук предоставяме на човек всичко, което той пожелае. Тук може да удовлетворява всяка своя пагубна страст, довела го при нас.

– Но как?

– Като тези тук. Самоубийците. В живота имаш само един шанс, но тук можеш да се самоубиваш колкото си искаш – засмя се тя. – Това му е забавното.

– Но това е глупаво!

– Никой не ги държи насила – погали го тя с език по бузата. – Освен теб. Ти си жив и още нямаш изразени страстни желания, които да разпалват твоята похот. Млад си още и не трябваше да виждаш това.

– И няма да ме пуснете?

– Казах ти! Не държим никого насила. Да виждаш полиция или охрана? Няма. Свободен си да ходиш където си поискаш.

– Тогава искам да се върна!

Тя се усмихна. Отпусна се в скута му и започна да го гали с опашката си по гърба.

– Ти не можеш  – каза тя. – Защото не знаеш как, а аз няма да ти кажа. Освен ако ... – тя се вторачи в него. Езикът и бавно се движеше между снежно белите ѝ зъби с ясно изразени кучешки резци и докосваше устните, обещавайки наслада.

– Освен ако ... – Деян я гледаше със съмнение, че ще му каже.

– Не сключим договор – изправи се тя и се протегна. Намести се в скута му, обгърна раменете му и доближи устни до неговите. – Нима не искаш да си богат, или известен. Кажи какво искаш? Имаш три желания, които ще ти бъдат изпълнени – плъзна тя ръка по шията му, стигна до дланта му. Хвана я и я мушна под блузата си. Гърдите ѝ бяха стегнати, с набъбнали от възбуда зърна. – Три желания, скъпи и си тръгваш от тук. Но ще ти дам съвет, – плъзна тя език в ухото му – внимавай какво си пожелаваш.

– Не! – изскубна той ръката си. – Не сключвам договори.

– Това не е точно договор. Това е сделка. Много хора го правят – усещаше той дъха ѝ по врата си.

– Сделка с дявола! И какво може да иска от мен всемогъщият Сатана?

– Само душата ти – шепнеше му тя в ухото. – Та ти дори не вярваш, че имаш душа. В какво вярваш, Деяне? Не вярваш ли, че се живее само веднъж! Сега имаш шанс да изживееш един прекрасен живот. Нима вярваш в Оня! Подпиши и ще бъдеш щастлив. Нямаш си на идея колко добре ще се чувстваш.

– Махни се от мен – блъсна я той и тя падна до пейката.

Той скочи, а тя лежеше в краката му, но той не гледаше към нея. Гледаше някакво зарево на хоризонта, което приличаше на изгрев.

– Харесва ми като си груб, чаровнико – започна да пълзи тя по тялото му нагоре. – Отдавна искам да те съблазня. Някои са много лесни, но те не носят много точки. Но ти ... Ти си от трудните. Сключи договор чрез мен и докато си жив, ще имаш всичко. Проблеми, интриги, врагове – всичко ще се разрешава винаги в твоя полза. – Слава, известност, поклонници – светът ще те боготвори. Пари, жени и всякакви удоволствия ще изпълват дните ти. И ще ти предложа бонус. Ще можеш да ме имаш винаги, когато пожелаеш.

Деян я изблъска и тръгна към изхода. Морана ядосано изпищя и го последва.

– Добре. Ще ти кажа какво ще спечелиш – говореше тя ядосана зад него. – Сключи проклетия договор и ще станеш един от нас. Ще живееш вечно. Ще бъдеш винаги млад и красив. По-красив от сега, защото господарят не обича слуги с недостатъци. Той обича красотата, изяществото, изтънчеността.

– Не искам да съм ничий слуга – обърна се и изкрещя в лицето ѝ Деян. – Искам да се махна от това място , Г ... – вдигна ръце към небето.

– Ш-ш-т – стрелна се Морана и му запуши устата. – Ела. Ще те разведа наоколо – задърпа го тя. – Ти си наш гост. Какво искаш? Има барове, ресторанти, дискотеки. Сигурно си гладен. Едно питие ще ти дойде добре. Ще те освежи. Ще те заведа у дома, ще се позабавляваме, а утре ще те кача на тролея. Става ли?

Деян я сграбчи за раменете, погледна я и хукна. Побягна от нея. Не искаше да ѝ вярва, но почти го стори. Изтърча на булеварда и се шмугна в първата изпречила се пресечка. После зави в следваща и така, докато не се запъхтя. Трябваше да избяга от Морана. Думите ѝ бяха отрова, гласът ѝ – омайно биле, тялото ѝ – страст и желание. Страхуваше се, че няма да издържи, че ще се предаде и ако го стори дори и в най-дребното, невинното, ще го стори и в най-значимото, защото то ще отвори път за още, и още, и още. Както водата подкопава стена, бавно и търпеливо, капка по капка се просмуква, докато не я събори.

Но тя не се отказваше. Гонеше го и не изоставаше, а когато мислеше, че ѝ е избягал, тя го откриваше. Опита да се скрие в тълпата на един широк площад, сред навалицата пред големи светещи екрани с цифри и имена. Хората около него крещяха нещо и махаха с ръце, но той не ги чуваше. Висок дявол с делови костюм стоеше пред екраните и викаше нещо от там.

– Няма къде да ми избягаш – сложи Морана ръка на рамото му. Деян не се обърна да я погледне, вместо това се загледа в някакъв мъж, който скачаше наблизо и безумно се радваше.

– Какво му е? – попита я той студено.

– Сбъднал е мечтата си. Станал е милиардер – отвърна с усмивка тя.

– Как?

– Сключил е изгодна сделка и сега срещу името му пише един милион.

– И какво ще прави с тези пари?

– Нищо. Ще си ги има, ще си мисли, че са негови и ще им се радва, докато не ги загуби в опит да ги умножи. После пак може да спечели, а може да се пресели в „Градината на самоубийците“. Щом спреш да виждаш смисъл в нещо и да изпитваш страст – отиваш там.

Деян се измъкна от тълпата и тръгна към другия край на площада. Там също имаше хора. Те се навеждаха и събираха нещо. Често се втурваха и дори стигаха до бой. Като се доближи видя, че хората събират златни монети. Те се появяха на различни места, хората търчаха да изпреварят другите. Също, но не много често, се  появяваха скъпоценни камъни, накити и дори златни кюлчета.

Неочаквано един мъж се нахвърли на жената до него без видима причина.

– Какво му стана? – обърна се той към Морана.

– Сложил е парите в джобовете си и сега си мисли, че тя му ги е откраднала. Новак. Скоро ще разбере, че каквото от вдигнатото сложи в джоба си, то изчезва. Можеш да задържиш само това, което е в ръцете ти.

В краката им се появиха златни монети и Деян трепна, но отстъпи. Хората се бяха втурнали към тях. Блъскаха се, ревяха, мучаха и събираха колкото могат, преди да ги избутат други. А когато монетите свършиха, хукнаха към друго място.

До Деян на паважа седеше мъж с ръце, претъпкани с монети, накити и хартиени банкноти. Дори беше захапал пачка долари и безпомощно се озърташе. Не смееше да помръдне, защото щом го стореше, изпускаше по нещо.

– Защо са ти тези пари? – попита го със съжаление Деян.

Мъжът промуча нещо, което той не разбра, а Морана се разсмя.

– Казва, че златото осмисля живота му, а той винаги е бил беден. Скъперник е бил, кътал е всяка монета и не е искал да се раздели с нея. Цял живот е живял бедно и в лишения, а като е умрял, открили много пари в дюшека му. Били толкова много, че е можел да живее дълго време охолно. Нима искаш да си като него? – разпери ръце тя.

– Аз няма да стана като тях – твърдо отговори той.

– О, скъпи. Не се заричай. Никога досега адът не е бил толкова претъпкан. Светът е пълен със съблазни повече от всякога. Добър маркетинг – усмихна се тя. – Затова вземи и подпиши договора, така поне ще изживееш един щастлив живот, а и после нищо няма да ти липсва.

Морана бутна една папка в ръцете му. Деян без малко да я изпусне, но тя задържа ръката му. Като я разгърна видя, че договорът имаше една единствена страница, написана с много дребен шрифт. Само неговото име и това на Сатаната се четяха нормално. Имаше и празни редове, както и химикал, забучен отстрани.

Деян се замисли какво желае толкова силно, че да продаде душата си на дявола. Погледна Морана, погледна останалите и хвърли договора в краката ѝ. Седна до него на земята и се усмихна.

– Не искам нищо – каза той с лека тъга. – Не искам нищо достатъчно силно, че да ...

Морана го гледаше с омраза, която постепенно премина в ужас. Тялото и започна да се тресе и променя. От жена се превърна в мъж. Много красив мъж с черна коса, хубав костюм, козя брадичка и черни криле. Очите му бяха толкова черни, че сякаш поглъщаха всичко в себе си. Деян само за миг погледна и склони поглед от тях.

– Какво да те правя, Деяне! – въздъхна Сатаната. – Не мога да те държа вечно тук, но и не мога да те пусна току така.

Сатаната срещу него вдигна договора и го сложи в скута му.

– Подпиши и си тръгваш. Ти спечели, аз лично ще ти служа, докато си жив.

– А ако не подпиша все пак? – отвърна Деян.

– Ще си тръгнеш. Костелив орех се оказа – усмихна се Сатаната и стана. – Ще те пусна, но идея си нямаш какво те очаква в живота. По-добре да беше подписал – засмя се той. – Пази договора като очите си, кой знае, някой ден ...

Когато смехът му затихна, пред Деян отново беше Морана. Бледа, тя се олюля и падна до него.

– О, не. Сега ще ме накажат – гласът й трепереше от ужас. Цялата се беше свила и изглеждаше жалка. Деян я съжали и тъкмо искаше да ѝ каже нещо утешително, го заслепи светлината на полицейска кола.

От нея излязоха два черни дявола с униформи и я натикаха в колата. Деян остана сам на тротоара. Неусетно се отпусна и задряма, а като отвори очи се събуди в болнична стая.

Ръката и кракът му бяха гипсирани. Погледна съседа си на другото легло и го попита:

– Как се озовах тук?

– Блъснал те е тролей, момко – отговори старецът. – Но нищо страшно, ще се оправиш, млад си още. Виж аз как пострадах.

Деян се усмихна, облекчено въздъхна и се отпусна на леглото. Обърна се да потърси вода и забеляза на шкафчето си черна папка. Протегна ръка, взе я и я разтвори. Беше договорът. Зачете се в ситния шрифт, накрая пишеше:

„След изтичане срока на договора душата става вечно владение на Сатаната и той може да разполага с нея както намери за добре.“

Деян въздъхна и хвърли папката в кошчето до леглото. Пред очите му още беше лицето на Морана, сковано от ужас.

За малко да ти изпусна разказчето, защото е останало на заден план.
Много интересна тема. И аз съм се питала как изглежда Ада и твоята фантазия ми хареса. И шефа си вкарал там.:))
Жалко за героят ти. Все си мислех, че ще го спасиш, но от Сатаната няма спасение. Има и еротика, което е нещо ново за мен. Имаш промяна в стила.
Хубаво е. Поздравления!