Искаш ли да сънуваме заедно
Ангел Вълканов
Иван се събуди. С лекота се надигна и седна на леглото. Огледа стаята. Беше си същата, само дето се изпълваше с бледо сияние. Загледа се в него, без да осъзнава, че вече нищо не го боли. И тази виделина! Откъде се вземаше? Накрая спря да мисли за виделината, която сякаш струеше от нищото – това сега нямаше никакво значение.
По-важно беше усещането, че е напълно здрав – нещо, което не бе изпитвал от години. Беше забравил за това чувство – тялото му да е леко и жизнено. Все едно отново беше млад. Усмихна се, защото се почувства наистина щастлив.
Видя човешки силует до себе си, който ставаше все по-явен с усилването на тази странна виделина. Очерта се млад мъж с много красиви черти. Но не беше точно мъж, имаше и нещо женствено в него, сякаш беше и двете. Той го гледаше с усмивка. А виделината ставаше все по-ярка и сякаш изтриваше предметите и стаята. Тогава се обърна и се вцепени. Видя тялото си и се изправи, треперещ от ужас. Изплаши се от своето грозно, безжизнено и старо тяло, което до преди миг беше той. Беше мъртъв, но как? Чувстваше се жив, толкова жив, колкото не е бил никога до сега. Вдигна ръката си. Беше красива, млада и нямаше следа от сбръчканата кожа, старческите петна и изпъкналите вени.
Апаратът истерично пищеше, призовавайки дежурната медицинска сестра. Права черта се точеше като безкрайност на екрана. Двамата болни в стаята се бяха събудили и нещо викаха, но той не ги чуваше добре. Погледна тялото на леглото, себе си, тоест бившия себе си и накрая сегашния себе си. Беше гол млад мъж, но му липсваше онова, което той смяташе за най-важния мъжки атрибут. Това го стресна, даже изплаши.
– Мъртъв ли съм? – тихо прошепна той при вида на двете сестри, тичешком влетели в стаята, но мъгляви като призраци. Те, стаята, леглата, всичко около него изчезна в бяла, ярка светлина. Той и непознатият се озоваха в непрогледна белота. Изгуби усещането за време и пространство, с които бе живял толкова дълго. Скоро в белотата се появиха форми, очертания и пространство. Започнаха да придобиват цветове, появиха се шумове и пред изумения му взор се ширна градина.
Двамата с непознатия сега стояха на горска полянка. Около тях имаше разпръснати спящи тела.
– Мъртъв ли съм? – отново прошепна той.
– Не, не си. Ти се пробуди – отговори непознатият, но не го чу, а сякаш отговорът пробягна като мисъл в главата му.
– Кой си ти? – втренчи се Иван в спътника си.
– Твоят наставник, Мемануил – каза същият глас в главата му. – Ти се пробуди от първия си сън. Току що. Радвам се да те приветствам в Градината на душите.
Иван се огледа. Беше си направо гора, но красива, уютна и приятна. Протегна ръка и докосна надвесените листа над него. Почувства ги. Бяха истински, поне на пипане и това го зарадва.
В неговите представи привиденията бяха безплътни същества, които не могат да докоснат нищо. Опипа се целия и установи, че си е съвсем плътен, само дето не беше онзи затлъстял, немощен, тромав и сбръчкан чичка, а красив младеж.
– Искаш ли да тръгваме? – попита го ангелът.
– Къде? – отнесено отвърна той.
– Към Дома на равносметката.
„Аз сънувам“ – помисли си Иван с усмивка. Този сън му харесваше.
Ангелът Мемануил се усмихна и Иван разбра, че е прочел мислите му. Но защо той не чуваше неговите мисли! Почувства се безпомощен и много, много разкрит. Сякаш беше гол не само физически, но и вътрешно.
Изведнъж усети, че съзнанието му е пълно с безброй въпроси, на които знаеше отговорите, но не искаше да ги приеме за верни. Искаше всичко да навърже и обоснове логически, както беше свикнал.
Тръгнаха през гората. Беше хубаво да се движи, без да го боли нищо. Накрая реши, че това го прави щастлив и забрави за миналото.
– Направи го! – чу отново гласа на ангела.
Иван се спря, засмя се, разпери ръце и се разкрещя – Уау– уау– еое! Ей–ха–хо! Аз съм жиииив! – Гласът му се подмяташе сред дърветата, а той скачаше и се въртеше в изстъпление и викаше ли, викаше.
– Извинявай – каза на ангела, като се накрещя.
– Много души го правят – усмихна му се той.
Стигнаха до поле от цветя, пъстро като килим. Около Иван се носеше благоухание и всяка вдишка беше наслада. Около тях имаше други души и той тъкмо щеше да ги нарече хора, но се спря.
– Приеми другите и самия себе си за души, защото сте такива – подсказа му ангелът.
Иван почувства импулс да спори, но не го направи и осъзна, че досега не бе сторил нищо от онова, което би направил в миналото си. Просто се чувстваше различен от онзи човек, който беше. Ако някогашният Иван беше попаднал в такава необичайна ситуация, щеше да разпитва, да мрънка, да се чуди или вайка, да се оплаква от съдбата, да иска обяснения, да се инати и да се държи като пълен идиот.
Повечето от душите, които виждаше се смееха и играеха разни игри като деца в детска градина. Той също се чувстваше така. Но скоро забеляза, че има и такива, които страняха от другите, седяха вглъбени сред тревата или се разхождаха. Всички бяха голи като него, но без признаци за пол. Усещаше ги като мъже и жени, но май беше по уместно да ги нарича юноши и девойки, защото всички бяха млади и красиви.
Голяма бяла сграда се издигаше на билото на висок хълм, но той я разпозна като сграда едва когато стигнаха до нея. Тя така хармонично се сливаше с околността, че сякаш беше неделима част от нея.
Там неговият наставник го остави в просторна зала с колони, стенописи и много врати. Беше пълна с души, които му се сториха угрижени. От време на време някоя от тях се отправяше към определена врата.
Дойде и неговият ред. Стаята изглеждаше голяма и ослепително бяла. Имаше само два стола в нея. В единия седеше ангел. Той вече ги различаваше от душите. Определяше ги като мъже, но само заради полярната си същност.
– Честито първо пробуждане! – усмихна се ангелът. – Сядайте, няма да ви бавя дълго.
В ръката му се появи свитък и той взе да го разгръща. Понякога се усмихваше, после се намръщваше и като стигна края, погледна строго Иван.
– Обикновен, скучен сън – въздъхна той. – Обичайно първият сън е много динамичен. Младата душа се мята в крайности, мъчейки се да осъзнае своето осъществяване. Има болка от разделянето, непонятна празнота, но всъщност тя никога не напуска душата. Тъга, неосъзнато неразбиране на битието и силно вкопчване в дадената реалност. Душата изпада в тежки кризи, които я карат да буйства или да се затваря в себе си, опитвайки да се саморазбере.
Иван слушаше и нищо не разбираше. Това, което ангелът наричаше сън, доскоро беше животът му. Раждане – живот – смърт. Сега разбра какво го стъписва тук. Животът му имаше начало и край. Беше преминал през всички етапи и сега си ги спомняше съвсем ясно – от момента на раждането си до см... „пробуждането“, поправи го ангелът.
– Какъв е смисълът на всичко това? – осмели се да попита той.
Ангелът му се усмихна.
– В търсене на смисъл погубваме живота си – отвърна той. – Какъв е смисълът на дървото, на цветето, на мушицата, на тревицата – те мислят ли за това?
Иван се оклюма. За него най-важното винаги е бил смисълът и той го търсеше във всяко нещо, което вършеше. А сега изведнъж разбра, че всичко е било една безсмислица. Оказва се, че е важен не смисълът на нещата, а чувството, с което ги осъществяваш. Колко неща бе загърбил само защото не бе открил смисъл в тях. А така искаше да ги направи!
– Искаш ли да сънуваш отново? – попита ангелът.
– Аз ли ... не знам ...
– Знаеш – ведро му се усмихна той. – Искаш да останеш буден, защото имаш много отговори, но не знаеш въпросите. Чудиш се на кое да се довериш и кое да отхвърлиш. Няма грешни въпроси – всички водят до Истината. Просто понякога пътят е по-дълъг и труден.
Като остана сам, Иван тръгна накъдето му видят очите – тоест нанякъде. Просто вървеше и се опитваше да не мисли. Не познаваше този свят, в който попадна така ненадейно.
Най-странното в сегашното му съществуване беше свободата и липсата на задължения. Можеше да отиде където си пожелае и да прави каквото си пожелае. Не изпитваше студ, глад и каквито и да е материални потребности. Той – беше той в чист вид и не изпитваше нужда от подобрения.
Сега му се струваше абсолютно безсмислено цялото онова връткане около материалните блага в съня му. То беше изместило, подменило нещо друго – много по-съществено и важно. Само че какво! Спря се и се опита да го изтръгне от съзнанието си, това важно нещо, но не успя. Остана си все така тайнствено и важно.
– Здравей! – стресна го някой и той спря. Беше попаднал в гъсталак, сред който бликаше извор. Неусетно бе вървял по тъничката пътечка, водеща към него.
– Извинявай, че наруших усамотението ти – каза той на излегналото се момиче и се обърна да се върне.
– Ти сигурно си отскоро тук. Аз съм Меиан – усмихна му се тя и седна, като му направи място до себе си. – Често идвам тук и гледам водата. Все си мисля, че може да ми каже нещо. А всъщност всички отговори са в нас, защото ангелите чуват нашите въпроси и са готови да ни кажат всеки отговор, стига да можем да ги чуем или попитаме правилно. Това първо пробуждане ли ти е?
– Така ми казаха. Не помня да съм бил тук преди.
– Значи си млада душа. Нормално е да си объркан. Как се казваш? Имаш ли име?
– Не знам – изведнъж се сепна той. – Някога ме наричаха Иван, но не съм сигурен дали ...
– Името тук е нещо, което изразява същността ти. То може да се мени според развитието ти. Ела, седни. Няма да те ухапя.
Мълчаливо гледаха бликащата вода. Иван почувства колко е хубаво да седи до някого. Просто да седи и да бъде приет.
– На Земята ли сме? – реши се да попита той.
– Да – отвърна тя и докосна водата с длан. – Няма ги – изпревари въпроса му тя, – градовете, селата, машините. Те са само в сънищата ни. Не ме питай защо, приеми, че така е устроен светът. Когато спиш тук, живееш там, а когато се пробуждаш тук, там умираш. Там всичко е по-трудно. Никога не бих сънувала отново, ако не трябваше да открия своята друга част.
Той се досети за какво говори тя, защото някакси му се струваше, че се докосва до мислите и усещанията ѝ.
– Трябва ли? – каза той. – Аз не се чувствах щастлив там.
– Заради копнежа – отвърна тя. – Всяка душа търси своята половина в сънищата си, това е смисълът на нашето съществуване.
– Но защо там, а не тук?
– Защото тук нямаш условия. Сънувайки се учиш да усещаш разликата между добро и зло. Учиш се да любиш и да твориш. Пробуждаш в себе си дарбите, заложени в теб, развиваш ги, тласкан от необяснимия копнеж да срещнеш друга душа, която да обикнеш като себе си.
– И защо е така? – отекна като ехо въпросът му.
– Ще ти покажа. Трябва да го видиш, за да разбереш.
Тя го отведе до огромно дърво, край което се бяха събрали души. Той прекрачи под пищната му корона и почувства копнеж по нещо откъснато, разделено и изгубено. Докосна плодовете на надвесените клони и погледна Меиан, тя му кимна и той откъсна един. Вкуси от него и почувства как живителният сок на плода го изпълва с живот.
– Това е дървото на живота – каза тя и също откъсна плод. – Ражда най-вкусните плодове, които някога си опитвал.
– А защо са се събрали толкова души тук? Сякаш чакат нещо?
– Заради Уан и Синан и церемонията.
А душите ставаха все повече и всички благоговейно чакаха. Сред тях се понесе тиха въздишка с появата на ангел под дървото. Той държеше плод в ръката си. Приличаше на този от дървото, но Иван знаеше, че е друг.
Уан и Синан застанаха пред него и Иван се изпълни с трепет, защото се досещаше какво ще се случи. Този трепет явно изпитваха всички около него и затаили дъх очакваха чудото. Дори ангелът изпитваше същото, защото очите му блестяха от радост и щастие. Държейки плода в едната си ръка, положи другата първо на Синан, а после на Уан. Стана сериозен и вглъбен като надникваше в очите на двамата. Накрая ги дари с усмивка. Едва тогава Синан се обърна към Уан и я прегърна. Притисна чело до нейното и когато нейните ръце го обгърнаха, в тях засия светлина.
Започна ниско долу, от корема и тръгна нагоре по тялото, като се засилваше, а като стигна докоснатите им чела избухна ярко, като светкавица в непрогледна нощ. Енергията на двамата, сляла се в едно засия силно и ги обгърна, разтвори ги в себе си, превърна се в светлинно яйце. А когато то се разтвори, се оказаха криле на ангел. Иван и всички наоколо ликуваха, радостно запяха в хор, приветствайки сияещия новороден ангел. Той взе плода от ръката на своя събрат.
Иван и Меиан гледаха звездите от един скален откос и слушаха водопада, щедро изсипващ водата си в невидимата тъмнина долу. Вглъбени слушаха света около тях и отново преживяваха чудото на сливането на душите.
– Значи това е смисълът на всичко? – прошепна в тъмното Иван.
– Не, това е само началото – отвърна тя.
– Какво има после?
– Много неща – въздъхна тя. – За един ангел няма далечни разстояния. Може да отиде на всяка звезда.
– На коя искаш да отидеш?
– На всичките – проведе длан по небето Меиан. – Искам да стана пазител на някоя от тях – засмя се тя и Иван зърна лунната светлина да блести в очите ѝ.
Това, което се случи тази вечер пред очите му осмисли цялото му съществуване. Някъде имаше душа, с която бяха едно цяло и неговата тъга по нещо неосъзнато придоби смисъл.
– Сега мисля, че разбирам – каза той.
– Какво разбираш? Та ти си сънувал само първия си сън.
– А ти колко пъти си сънувала?
– Единайсет – отвърна тя и долови тъгата ѝ. – След всеки сън научаваш все повече, разбираш все повече, променяш се все повече.
– А какво става, ако не откриеш другата си половина?
– Рано или късно я намираш. Откриването ѝ не е най-трудното нещо. Най-трудно е да я познаеш и приемеш.
– Това би трябвало да е най-лесното – усмихна се той.
– Най-лесното винаги е най-трудно. Във всеки сън поне веднъж я срещаш, своята половина. Понякога е напред, понякога е назад. Може да е бабичка, а ти да си дете; може да е богата, а ти просяк; може да е принцеса, а ти селянин или обратното. В сънищата винаги има пречки.
– От къде се появяват тези пречки?
– Не знам.
– Може би от ада!
– Адът е да не се пробудиш – тъжно прошепна тя и склони глава на колене. Когато се изправи, сълзи блеснаха по страните ѝ.
Иван не посмя да попита какво я натъжи толкова.
– Ако твоята половинка не се пробуди – неочаквано продължи тя, – оставаш завинаги самотен, защото капанът на съня може да я държи вечно. Много души се скитат безтелесни в сенките на Съня и няма покой за тях, няма надежда, защото как ще намериш някого, който не иска да бъде открит. Без любов няма единение. Тя е началото и краят.
Иван напипа дланта ѝ. Сплете пръсти с нейните, за да я утеши с докосването си, с топлината си, с надеждата си.
– Искаш ли да сънуваме заедно? – много тихо прошепна той. Ръката ѝ трепна в неговата и той разбра, че се усмихва.
Сетих се за една мисъл, че живота ни е сън, а сънят е истинският живот.
Изненада ме с този разказ. Определено си писател на разума.:)
Трябва по-често да публикуваш тук.
:)