Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2017 14:12 - Обречена да живее вечно
Автор: kiamzena Категория: Лични дневници   
Прочетен: 378 Коментари: 4 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

– Хей, Джим? Какво, по дяволите, става, че ни вдигнаха от ковчезите преждевременно?

– Де да знам. Сигурно нещо се е случило. И спри да наричаш анабиозната капсула ковчег, Ханс.

– Че какво е? На какво ти прилича? На пашкул?

– Ханс, стига сте си чесали езиците – подвикна едър мъж. – Капитанът влезе току-що.

– Видях, Мечок. Не съм сляп – отвърна Ханс.

Капитан Люк Марсов огледа хората в столовата. Мълчаливо изчака обичайното жужене да стихне и всички погледи да се вперят в него с напрегнато очакване.

– И така, виждам, че вече всички сте будни.

– Да, капитане. И много бихме искали да знаем защо?

– Е, Ханс е както винаги нетърпелив да научи всичко – усмихна се капитанът.

– И недоволен, капитане – обади се младеж, седнал до автомата за напитки.

– Да си затваряш плювалника, Сергей, че ... – закани се Ханс.

– Какво! Ще ме заразиш с компютърен вирус ли, умнико?

– Не, ще се сближа с майка ти.

– Само гледай баща му да не е наблизо? – ухили се Джим.

– Твърде си хилав, женчо, че майка ми да ти обърне внимание.

Капитанът вдигна ръка и екипажът млъкна веднага.

– И така, да сме наясно. Още сме далеч от станция PSI. Събудиха ни, защото е засечен сигнал от изгубен звездолет в слънчевата система Косара. От Земята ни изпратиха подробно досие на този звездолет.

– От Земята – понесе се тих шепот.

Никой от екипажа на товарен кораб TH-221 не беше роден там, но всеки от тях произхождаше от нея. Те всички бяха деца на заселници, напуснали Земята с надежда за по-добър живот, но обрекли потомците си на съществуване в претъпкани и мръсни космически градове. Те винаги бяха на ръба на оцеляването. Всякакви гадости ги дебнеха всеки ден. Но всички те знаеха за Земята и тайно мечтаеха един ден да се разхождат под синьо небе и да видят истински изгрев.

– Да. От Земята искат да изследваме този звездолет. Лейтенант Рипли ще ви запознае с досието на кораба.

Хелън Рипли пристъпи до големия екран на стената. В ръката си стискаше малък дисплей.

– Става въпрос за стар изследователски кораб с името „Пегас“, изчезнал преди двеста години. Негова цел е била планетата Танук, трета от система Косара.

На екрана се появи снимка на кораба. Рипли я увеличи и завъртя няколко пъти. После се появи карта и тя посочи планетата.

– И какво толкова важно има, че ни пращат да изследваме едно старо корито? – обади се Ханс.

– Защото преди няколко дни е засечен сигнал от кораба. Радиосигнал, но оборудването на кораба е много старо и не са разбрали съобщението.

– Тия да не би да мислят, че някой оцелял се опитва да се свърже с тях?

– Стига, Ханс! – изкрещя Рипли. – Те са били астронавти. Рискували са живота си, за да търсят нов свят за такива като теб. Смятам, че им дължим уважение и най-малкото, което можем е да почетем паметта им.

На екрана се появи снимка на мъж.

– Капитан Джонсън – прочете името му тя. – Морозов, навигатор – тя изреждаше имената едно по едно и всички се взираха в лицата на хора, които отдавна ги нямаше. Неочаквано млъкна, а на екрана се задържа образа на млада жена.

– Емили Рипли – лекар – прочете капитанът.

Настъпи напрегната тишина и дори Ханс не я наруши. В свят без родина паметта беше всичко – за корена, за произхода. Още от деца учеха за Земята – планетата на техните предци. Много от тях знаеха името на този, който беше тръгнал от Земята да засели далечни светове. Знаеха, защото вярваха, че ако един ден се върнат, това име щеше да им послужи като доказателство, че са част от Земята, че й принадлежат, че не са пришълци.

 

Хелън Рипли първа стъпи на „Пегас“. В погледа ѝ искреше напрежение, в стойката - скованост. Тя докосна стената на коридора и направи крачка. Този кораб беше за нея мост към миналото. Не просто минало, пълно с безлични имена на хора, живели някога, а минало, свързано пряко с нея, защото жената от снимката беше нейна далечна прабаба. Тя я помнеше от албума на майка си, пълен със снимки,отпечатани на хартия. Всичките й предци - и тази жена беше първата. Сега вървеше по коридора, по който е вървяла някога тя. Щеше да влезе в нейната каюта и да докосне нейните вещи.

Рядко някой в нейния свят доживяваше старост. Почти всички умираха млади. Техниката, колкото и съвършена да беше, често излизаше от строя, а всеки тръгнал из космоса знаеше, че може да не се върне. В огромното, безкрайно пространство, където разстоянията се измерваха не просто в хиляди, а в стотици хиляди километри, ако нещо се случи с кораба не се очакваше помощ.

– Хей, Рипли! – изтръгна я от унеса гласът на Ханс. – Струва ми се, че има някой тук, да не би баба ти е жива – и той посочи паднало цвете в коридора.

Рипли гневно стисна плазменото оръжие в ръката си. Ако Ханс не беше толкова дяволски добър с компютрите, със сигурност никой нямаше да го търпи достатъчно дълго.

Вдигна цветето. За пръв път виждаше живо цвете. То наистина ухаеше както пишеха в книгите.

– Да внимаваме, момчета – каза Мечока и издърпа Рипли назад.

Продължиха предпазливо напред. В края на коридора се показа вратата на командната зала. Беше отворена. Мечока надникна вътре и стреснат се отдръпна  назад.

– По дяволите, там има някой – прошепна той.

Рипли надникна предпазливо. Видя гръб на кресло и ръка, облегната на пулта. До нея лежеше букет цветя. Насочила пушката към креслото, бавно пристъпи напред. Пребледня, олюля се и едва не припадна. В креслото спеше жена. Беше нейната далечна прабаба.

Шумоленето до вратата я разбуди и тя вдигна очи към Рипли. Изправи се спокойно, огледа ги и каза:

– Не трябваше да идвате.

– Ти си жива! – отрони Рипли и седна на съседното кресло.

– Да я отведем на кораба – предложи Мечока.

– Коя си ти? – попита я Хелън, въпреки, че знаеше отговора.

– Аз съм Емили Рипли, лекар на този кораб и никъде няма да ме отведете, а ако сте разумни и вие няма да се връщате. Има зараза и вече сте заразени.

– Аз съм Хелън Рипли, бабо – каза й тя, въпреки че бяха на една възраст. – Но как е възможно да си жива след толкова години? Минали са ...

– Двеста и три години, осемнайсет месеца и пет дни. Ти значи си ... – тя не знаеше какво да каже. – Оставих Клариса толкова мъничка. Не минава и ден да не си спомням за нея. Емили отново седна, погледна Хелън и продължи – Живея на тази планета цяла вечност, но помня всичко.

– Клариса отдавна е мъртва, бабо. Както и Джон, синът ѝ. И Михаил, и Йохан, и Елена. Дядо ми почина преди десет години, майка ми преди петнайсет. Но ти, как е възможно да не остарееш?

– Заради вируса. Когато дойдохме тук, всички ликувахме, че сме открили планета, сходна със Земята. Като тръгвах на тази експедиция не знаех, че съм болна. Когато си поставих диагнозата Амиотрофична латерална склероза вече бях на път и връщане нямаше. Единствено тъгувах, че вече няма да видя дъщеря си никога вече, както и Земята. Като стигнахме тук, аз вече бях в инвалидна количка. Не бях полезна вече на никого и самата аз се нуждаех от грижи. Боже, как мразех себе си. Но помня радостта на другите след завръщането на първата експедиция до планетата. Донесоха образци на растения, почва и скали. Въздухът ставаше за дишане и се канеха всички да слязат долу. Ликуваха, че са открили планета, на която има живот.

Пръв се разболя Джеймс, аз го прегледах не можех да се движа, но бях с всичкия си. След него се разболя Аня, а после разбрахме, че всички сме болни. Беше вирус. Хората просто се топяха и умираха. Накрая останах само аз, болната и недъгавата. Но сякаш стана чудо, защото вместо да умирам, оздравявах. Бързо укрепвах и скоро можех да се движа сама, без чужда помощ. По-късно разбрах, че вирусът не иска да ни убива, но имунната ни система го напада и той приема организма ни като агресор. Но аз имах слаба имунна система, срината от болестта или причина за нея, а вирусът ме излекува. И не мога да умра. Не старея, тялото ми се регенерира за часове. Малка рана зараства за минути.

Сега живея на планетата, но идвам тук всяка година със совалката и изпращам предупреждение. Но Земята нито веднъж не ми отговори.

– Те са те чули, но не са те разбрали – каза Хелън и след малко попита – Какво ще стане с нас?

– Не знам. Най-вероятно ще умрете, но някой може да живее вечно.




Гласувай:
3
0



1. anin - Привет!
12.03.2017 14:24
Много е интересно, става за фентъзи филм, ще има ли продължение?
цитирай
2. kiamzena - Привет anin!
12.03.2017 14:46
Не съм мислил за продължение, въпреки, че има доста нишки, които ако се дръпнат може да се разплете нещо любопитно. Преди всичко е написан като кратък разказ по зададена тема и най-вероятно ще си остане такъв.
цитирай
3. troia - Здравей!
12.03.2017 17:36
Интересно разказче. Накара ме да се замисля. Вечен живот? Кой не го иска, но може дори и в далечното бъдеще да си остане химера или само за някои богоизбрани.
Може би страхът от смъртта ни дава стимул за по-пълноценен живот.:) Нищо на този свят не е случайно макар че човек открай време иска да промени природните закони.
Радвам се, че публикува нещо твое.
Поздрави!
цитирай
4. kiamzena - Здравей troia!
12.03.2017 22:28
Този разказ го писах за темата „изчезналия звездолет“. Признавам, че не знам как точно се получи така, когато пишеш по зададена тема сюжетът може да забие накъдето си иска и много често се получава нещо неочаквано. Още самото заглавие подсказва, че вечният живот не е приоритет за героинята, но понякога си мисля, че толкова сме свикнали да мислим, че ще умрем скоро след навършване на 70 години, че се замислям, ами ако това е програма някаква. Ако излезем от този стереотип. И така, това направо си е идея за нов разказ, а в този става въпрос за вирус и за жена, която се е готвела да умре, а нещата са се променили.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kiamzena
Категория: Лични дневници
Прочетен: 37272
Постинги: 44
Коментари: 86
Гласове: 182
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031