Къщурката край езерото

Да се събудиш сутрин и да усетиш, че нещо ще се случи не е новина. Викат му предчувствие и обикновено не му обръщат внимание. Да, но Константин Горянов, преподавател по история в университета беше на друго мнение. Той обръщаше внимание на своите предчувствия, защото беше разбрал, че те рядко го лъжат. На принципа опит-грешка беше стигнал до извода, че за разлика от други, неговите предчувствия почти винаги се сбъдваха. За съжаление, както всички предчувствия и неговите бяха много мъгляви. Единственото, което можеше да предприема в такива случаи беше да бъде много внимателен.

Причината да е толкова внимателен към своите предчувствия се състоеше в това, че притежаваше дарба, за която не обичаше да споменава пред никого. Дарбата му се състоеше в способността му да получава видения, щом се докосне до някой предмет. Често пъти това се случваше напълно случайно и непредсказуемо. Имаше я от дете, но дори вече възрастен не беше я овладял напълно.

Още преди да стъпи на улицата се сблъска на стълбището с Клара, новата наемателка на апартамента под него. Беше се нанесла преди седмица. Нямаше как да не я забележи, понеже беше красива, но по-странното в тази ситуация бе фактът, че се засича с нея всеки ден. Това му се стори много необичайно, защото с повечето наематели от входа се случваше да се срещнат много рядко.

Клара му хвърли бегъл поглед с големите си пъстри очи, докато се разминаваха на тясното стълбище и Константин изпита отново онова смущение, което не понасяше в себе си. Той се позабави на площадката, преструвайки се, че проверява дали не е забравил нещо и тайно проследи Клара, докато не се загуби от поглед.

Сметна това за проява на малодушие, но така и не беше събрал кураж да я заговори. Името й беше научил от Рикардо, собственик на пицария на същата улица. Нямаше вечер, през която той да не се отбива при него и да не слуша за тайната на неговите спагети болонезе.

Докато крачеше по улицата, обсебен от мисълта за Клара, без малко да се сблъска с възрастна жена. Тя тъкмо беше излязла от антикварното магазинче на Артър, с когото обикновено вечеряше при Рикардо.

– Извинете – каза той на жената.

Тя го погледна и се опита да се усмихне, но в очите й имаше толкова тъга, че усмивката само се плъзна по устните й като сянка. Смутена, тя бързо го подмина и Константин озадачен се спря пред витрината. Отвътре Артър му правеше знаци да влезе.

– Здравей, Артър – каза Константин на високия слаб мъж с късо подстригана коса и мустачки.

– Сядай – направо му посочи той дивана в дъното на магазина.

– Нямам много време – каза Константин и тръгна към дивана, който заедно с едно кресло и масичка оформяха кът за посетители.

Той харесваше антикварния магазин на Артър. Често се отбиваше при него, сядаше някъде и слушаше. Наричаше това паметта на предметите. Достатъчно беше да протегне ръка, да се вгледа в нещо и започваха да му се явяват образи. Те му разкриваха запечатаните в предметите спомени за съдбите на хора, отдавна забравени и превърнати в прах. Те бяха докосвали някога тези предмети и тяхната енергия, частица от живота им се беше запечатала в тях. Колкото по-силно е било страданието, колкото по-пълно щастието, толкова по-ярък бе споменът за тях.

Артър дойде и седна на креслото. Сложи пред него една кутийка и нетърпеливо погледна Константин.

– Какво е това? – попита Константин.

– Огърлица. Купих я вчера на една разпродажба.

– Не. Не това. Тази книга?

Артър едва сега забеляза, че Константин сочи малката книжка с оръфани корици, която разсеяно беше помъкнал.

– Остави я жената, която едва на събори. Казах й, че не ме интересува, но тя я остави.

– Дай да я видя – каза Константин.

– Вземи я. Каза ми да я подаря на някого. Била вълшебна.

– А ти не вярваш във вълшебства! – усмихна се Константин. – И си станал антиквар!

– Защо да не вярвам! Вярвам! Много добре знаеш, че се доверявам на твоята чудата дарба.

– Аха! Това ли било! Артър! Артър! Всяка книга не е просто подвързия, не е просто текст. Тя е цял един свят, затворен между кориците. Този свят се радва да се разкрие пред всеки желаещ да се докосне до него. Светът на книгата не умира, когато я затвориш, защото остава в читателя. Преминава от човек на човек, превръща се във филми, а аз вярвам още, че съществува наистина.

Константин взе книгата, разгърна я и прочете заглавието. „Приказка за един смел плъх“, Лондон, 1876 година. Изведнъж почувства книгата, опита се да се противопостави, но накрая се гмурна във видението. Видя същата онази жена, но беше млада, почти дете. Облечена в бяло, с червен кръст на шапчицата, стоеше надвесена над една носилка в коридор и плачеше.

Момчето на носилката помръдна. Униформата му беше мръсна и кървава. Скоро дойдоха санитари и го отнесоха. Момичето вдигна мешката на войника и от нея изпадна книга. Константин я позна. Беше същата.

Изтръгна се от видението. Артър се беше вторачил в него, както правеше винаги в такива случаи. Гледаше го с трепет и смущение.

– Благодаря за подаръка – каза Константин, за да наруши мълчанието.

– За нищо. Погледни тази огърлица. Какво можеш да ми кажеш за нея.

Константин прибра книгата в чантата си и взе огърлицата. Простря я на дланта си и камъните заискриха на светлината. След малко каза:

– Съжалявам, Артър. Няма антикварна стойност, но не е фалшива.

– Знаех си – разочаровано промърмори Артър. – Но наистина е доста добра имитация на бижу от XIX век.

– Така е. Много хора биха се подлъгали. Но ако не си платил твърде много, може и да имаш печалба.

 

През обедната почивка Константин се зачете в книгата. Неусетно се оказа в болнична стая. Младата сестра беше в прегръдките на войник. Позна го. Беше същият от носилката, но сега беше здрав и униформата му беше нова.

Те седяха на леглото, а сестрата измъкна книгата изпод престилката си. Подаде му я, а той я взе, нещо каза и я върна. Тя се разплака, а той я утешаваше. Константин рядко чуваше нещо във виденията си, често те бяха като кратки откъси от ням черно-бял филм.

Константин се сепна. Книгата беше се изплъзнала от ръцете му и паднала. Наведе се да я вземе и забеляза крайче от хартия да се подава от нея. Разгърна я и видя, че е писмо. Беше залепнало за страниците и той внимателно го освободи. В него имаше снимка. Загледа се в образа на войника, когото вече познаваше. Зачете се.

 

Скъпа Клара,

ако не получиш друго писмо от мен, значи съм мъртъв. Тази нощ ще има настъпление, а това твое ужасно предчувствие не ми излиза от главата. Радвам се, че ти оставих книгата. Тя е вълшебна. Подари ми я мама, когато бях на дванайсет. Каза ми, че където оставя книгата, ще се върна обезателно за нея. Винаги я оставях у дома, когато отивах в пансиона.

Сега е у теб. Знай, че дори и да умра, ще се върна. Ще ме видиш на страниците в книгата, както аз виждам мама там. Тя е на двайсет и първа страница. Щом се поява в нея, ще знаеш, че не съм вече в този свят, а в другия, моя любим свят на приказките. Спомням си как я четохме заедно в болницата. Ще те чакам в къщичката до езерото.

 

Твой М.

Обичам те!

 

Константин се усмихна. Разгърна книгата и се загледа в илюстрациите. Помисли си, че думите на момчето в писмото са му повлияли, защото го видя на няколко от тях. Изведнъж му се прииска да открие възрастната жена и да си поговорят. Да я попита защо оставя на един непознат човек книга, която той не иска? Защо му казва да я подари, след като я е пазила толкова години?

Чете до късно вечерта. Книгата беше интересна. Реши на другия ден да пита Артър за тази жена. Можеше да е оставила адрес или телефон. Когато стигна до края, се загледа в последната илюстрация, на която едно момче седеше, обляно в лунна светлина до малка къщурка край езеро.

На другия ден се събуди рано. Нямаше предчувствия. Усмихна се на слънцето, надникнало през щорите. Обзет от безпричинна радост влезе при Рикардо и сърцето му затуптя лудо. Клара, новата наемателка беше там. Седеше сама в дъното на заведението. Константин уверено тръгна към нея.

– Здравейте, казвам се Константин, а вие сте новата ми съседка – каза той.

– Аз съм Клара – усмихна се тя с тъга и му предложи да седне. Закусваше бисквитки с мляко.

Неочаквано Константин изтърва чантата и от нея изпадна книгата. Клара я видя и  се пресегна към нея. Взе я и заплака.

– Какво има? – попита Константин.

– Нищо. Просто баба ми имаше същата книга. Тя снощи почина – и му протегна чинийката с бисквитки.

Константин онемя. Погледна Клара и книгата. Тя се беше разтворила в скута й на последната страницата. Ръката му замръзна с бисквитка, току що топната в млякото. От нея бавно капваха капки в чашата. На последната страница, на същата онази илюстрация момче и момиче седяха прегърнати, облени в лунна светлина до малка къщурка край езерото.

 

Разказът ми хареса, дори има мистичен елемент в него.
Книгата изглежда е вълшебна и предсказва или променя събитията.
Съвсем леко накрая елемента с книгата ми напомни за "Приказка без край" на Михаил Енде.

Идеята ти за разказ по картинка набира все повече почитатели :)

Ами това е книгата на любовта! Много умело си навързал събитията и накрая вмъкваш бисквитките и момичето. Хубаво е разuазчето ти. Голямо въображение имаш.:)