Погребаха го набързо на старото гробище. Метнаха го жив в дълбокия трап с утринните лъчи на слънцето. Стовариха тежък камък върху суровата пръст и издълбаха на него тайнствени знаци. А камъкът, щом легна отгоре, леко потръпна, сгърчи се и простена тихо:
– Кръв. Кръв. Кръв.
Бяха трима. Голи и вцепенени слушаха стоновете на камъка, докато лъчите на слънцето не ги стоплиха. А после си тръгнаха, но зовът на камъка продължи да ги преследва. Чуваха го в душите си и колкото и да се съпротивляваха, не можеха да се отскубнат от прокобата, защото сами жадуваха за кръв.
– Какво има, Стамене? – попита Мария младия момък.
Той седеше на стария пън до дувара на схлупена къщурка. Погледна Мария с тъжен и празен поглед. Последният слънчев лъч огряваше камъните до него, а той се гушеше в светлината му, понеже усещаше студа на идващия мрак.
– Бягай, Мария! Отиди далеч – каза той глухо.
– Не думай така! Къде да отида без теб? – не успя да скрие тревогата в гласа си и както го гледаше един такъв блед като болник, попита: – Що сте сторили с момците?
– Разкопахме старата могила.
– До черния гьол! – едва не викна тя изплашено.
– Да – глухо отвърна Стамен. – Открихме злато там, ама и гроб. Трябваше да вземем само златото, но Стоян и другите отвориха гроба.
Стамен протегна длани и скри очи в тях, сякаш да затули лошия спомен, но той беше жив в него и го гореше. Мария слушаше занемяла. Леко се олюля и седна до него.
– Имаше в гроба скелет, накичен със злато. Страшен беше. Плътта по него не беше изтляла, а кога Стоян го бутна с лопатата, той сякаш помръдна сам и погледна с кухите си очи. Хилеше се с остри големи зъби. Те, зъбите му, не бяха човешки, не бяха и кучешки, а други едни, дълги и остри. Облечен беше в роба, мръсна и парцалива, но с писмена по нея незнайни – продължи той.
– И него ли взехте? Златото от скелета – прекъсна го Мария.
– И него. Стоян си сложи пръстена му с камък като орех, огромен, червен като кръв. Като излязохме навън, нощта сякаш бе станала по-черна. А после изгря луната. Стоян, той някак беше друг. Страшен. Блед като луната и с очи огнени. Погледна ни с тях и сякаш прогори нещо в душите ни. А после имаше болка и не помня нищо.
А кога се свестих, тримата лежахме голи край него, а той беше още по-страшен. С лице, изпито като смъртта и зъби бели, остри като ками. Не приличаше вече на Стоян, друг беше – демон. А около него тела на хора от махалата, а той целият в кръв седеше сред тях. С тяхната кръв беше оцапан – през сълзи изрече Стамен.
„Кръв. Кръв. Кръв.“ – извика Стоян с вторачен в нас немигащ и безумен поглед. Той сочеше махалата, откъдето се чуваха викове на ужасени хора, а после заби зъбите си в малката Мая.
А ние се хвърлихме отгоре му, но се оказа силен, нищо, че на скелет бе замязал. Разхвърля ни като пилци със сила неземна и избяга преди зората да го огрее. Но на другата нощ ни извика и ние отидохме. Сякаш с мрака имаше власт над нас и когато луната изгря, с нас отново нещо се случи и аз видях как Боян стана на вълк, а след него и Митро. Аз се борих, но болеше и знаех, че не мога да сторя нищо. После не помня и когато отново бяхме на себе си, пак лежахме голи и той отново беше в кръв.
– Позна ли кои бяха? От махалата. Хората. – попита тихо Мария.
– Познах ги. Как да не ги позная – през сълзи пророни Стамен. – Митро пръв се хвърли отгоре му, а после и аз. Не знам отде дойде в нас тази сила. Удържахме го, докато изгря зората и той стана слаб. Бяхме на гробището. Бърже изкопахме гроб и го метнахме в него. Затулихме го с една стара плоча и издълбахме писмената, що имаше на другата. Мислехме че се свърши, но щом месецът се напълни, той ни извика отново.
Стамен се надигна. Мръкваше. Погледна тъжно Мария.
– В могилата беше и това, – Стоян извади кинжал с позлатена дръжка. – Беше забит в гърдите на мъртвеца. От сребро е, затова го взехме. Молба имам към тебе, преди да избягаш далеч. Щом стана вълк ме убий първо с него и бягай. Бягай надалеч, защото той ще намери други да му служат. Не знам как, но ще намери. Само за това те моля.
– Стамене, що думаш! Не мога да те убия. Та аз те любя. Скоро искахме сватба да вдигнем.
– Няма да има сватба, Мария. Заради пусто имане сега прокълнат ходя. Исках дом да вдигна на два ката и ти в него царица да бъдеш. Затова и посегнах на могилата. Аз ги надумах да го сторим, щото съм чувал от тейко, че в нея има злато.
– Но си чувал, че и зла прокоба пази това злато. На тази могила дърво не расте и звяр не ходи. Защо, Стамене го стори. Пари дом вдигат, ама не го правят честит. Имане дава рахатлък, ама щастие не дава.
– Късно е вече, Мария. Ти стори туй, що те моля. Не мога сам. Нямам тази власт. Опитах. А можеш ме уби само като съм вълк. И аз обичах Бояна и Митро. Като братя бяхме, от малки дружим, но го сторих. Първо единия, после другия. Само аз останах да му служа. Вече ме вика.
Мракът се беше спуснал неусетно, но небето над хълма до тях още грееше. Очите му станаха изведнъж други, чужди и не човешки. Зло се пробуди в тях. Изтърва камата в нозете си и побягна из пустите улички. Мария я вдигна и зарони сълзи върху нея. Ръката ѝ потръпваше от усилие да не я захвърли в трънака.
Тръгна след него. Махалата беше опустяла, но още светеха тук таме прозорци. Прималяла от страх прекрачи старата порта на гробището и тръгна към единствената светлина. Стигна я и видя свещ да гори на надгробен камък, а той стенеше в нозете ѝ:
– Кръв. Кръв. Кръв.
Стамен стоеше прав пред гроба като тъмня сянка и гледаше към небето. Когато изгря луната и плъзна светлик към него, Мария затули с длани писъка си. Лицето на Стамен се обърна към нея и тя с ужас видя как нейният любим започна да се преобразява. Ушите му станаха остри и дълги, устните се сгърчиха в гримаса от болка и издължиха напред, а когато отвори устата си, беше пълна с остри зъби. Козина изби по раменете и ризата му се разпра. Черна и гъста, тя пропълзя по ръцете и той падна, а когато отново я погледна, беше вече вълк.
Тя стисна силно кинжала, готова да замахне и срещна тогава погледа на вълка, вперен в нея. Някъде там, зад злия блясък в зениците, зад вълчата жажда за кръв съзря Стамен и не можа да посегне към него. Побягна и сълзи оросяваха пътя ѝ.
Върколакът я гледа, докато прекрачи прага на гробището и зави зловещо в нощта.
