Мракът се сгъстяваше. Тих ветрец повя от високите ридове. Гората зашумя злокобно. Избуха бухал. Самотният пътник ускори крачка. Въздъхна шумно, щом пътеката излезе на път. Стар, обрасъл, но път, който щеше да го отведе нанякъде, където имаше огън, топлина и уют. Зарадва се още повече, когато в мрачината се белна дувар. Камъните се бяха порутили на места, но беше признак на дом.

Огледа се с надеждата да съзре светлик, който да го упъти, но в мрака съзираше само безлюдна махала. Продължи с надежда, че все някой обитава това място сред гъстите сенки на безлюдни къщи.

Замислен се спря до висока порта. Леко открехната, от нея го лъхна леден дъх на изоставеност. Понечи да се промъкне през нея и чу звук. Някъде надолу по улицата изскърца врата. Той долови с радостен трепет стържещия звук на старите панти и забърза натам. Зърна светлина. Тя блещукаше през открехната порта с голям, стар и изкорубен от времето кръст. Прекрачи през сянката ѝ и тръгна по пътечка от стари плочи. Тръгна към светлика, който го примамваше в мрака. Забърза, а сърцето му биеше все по-силно. Стигна до него и съзря свещ. Тя осветяваше надгробна плоча. Луната, затулена досега от облаци, неочаквано надникна през една пролука. Огромна, ясна и пълна тя освети старото гробище, порутения параклис и гроб, пред който стоеше.

Повя леден повей. Човекът се озърна, пронизан от студ. Пламъкът на самотната свещ се олюля зловещо. Кой беше я запалил? Къде е той сега?

Писък раздра нощта и тишината, осквернена от него го разнесе из ридовете, а после загърна отново старото гробище и свещта. Луната се скри ужасена и мракът сякаш стана още по-гъст и непрогледен.

 

***

 

Двама старци седяха пред схлупената кръчма и гледаха зелените дипли на планината. Утринното слънце се беше издигнало от равнината и сипеше щедро светлина и топлина. Старците мълчаливо отпиваха от големи тумбести юзчета и не продумваха.

Една баба се зададе от стръмната улица до кръчмата. Сгъната на две, с черна забрадка и подпряна на дряновица с куцукаща походка ги приближи.

– Доде ли лебът? – попита тя без поздрав и сърдито изгледа старците. Те кимнаха отрицателно, без да я погледнат. – Я кви сте онемяли. Кажете нещо, бре серсеми. От заранка още сте засмукали тази пуста ракия. Нема ли друго кво да праите, та само тя ви е в акъло. Ей, Стойно. Тука ли си, бре! Я дай и на мен една малка, доде доде лебът. Той заранка окъснява.

От вратата на кръчмата, служеща и за магазин се показа дребен старец с големи мустаци. Изгледа стръвно старицата и рече:

– Ти кво сакаш от людете бре, бульо Мария. Все ракията пустосваш, ама и ти не отказваш да сръбнеш.

– Ти мене на акъл не ме учи. Я съм много по-стара от тебе – отвърна бойко старицата и грабна юзчето. Сръбна една малка глътка и потрепери. – Ама тя много люта бре, Стойно.

– Ама харна, бульо Мария. Харна.

Двамата старци се ухилиха с беззъби усти и гледаха как старицата се разположи на големия камък до пейката, на която седяха.

– Че е харна, харна е, Стойно, ама колко я даваш?

– Остави. Аз черпя. Ама ти, бульо Мария, можеш ли намина през дома, щото мойта булка нещо се е поболяла – каза Стойно. – Да й побаеш малко, някоя билка да я надумаш да пие. Пък и да си похортувате, че в тоя пущинак няма две думи с кого да обелиш.

– Ще намина, що да не намина. Само да дойде лебът – и протегна празното шишенце.

– Сакаш ли още една? – смигна лукаво Стойно на старците.

– Ти таз работа остави. Таз твойта пуста ракия смъртница зер. Стига ми толкоз. Не сакам да ми гледуте сеира.

– Смъртница, ама харна, бульо Мария.

– Харна, ама смъртница. Толкоз народ от нея се спомина.

– А, за Първана ли думаш. Ама не е от ракията бе, ти ли не знаеш от кво! – сопна се Стойно.

– Знаям аз. Много добре знаям. Ти мене ...

В този момент от завоя се зададе бял одрънкан микробус. Той подскачаше заплашително по неравния каменист път и се люшкаше, аха да изхвръкне. Закова спирачки пред кръчмата и усмихнатият шофьор изскочи от него.

– А, здравейте – поздрави весело той.

– Окъсня – измърмори старицата.

– Е, бульо Мария, къде съм окъснял. Аз винаги съм точно навреме.

Шофьорът отиде да отвори задната врата и от нея изскокнаха младеж и момиче. Те свалиха раниците си и на свой ред се усмихнаха на старците.

– Здравейте! – поздравиха те.

– Тук ще питате за пътя – каза шофьорът и хвана голямата щайга. – Срещнах ги на пътя. Отиват към Карагьол.

– Че кво ще дирите там? – обади се буля Мария и изгледа младежите.

– Студенти сме – отвърна момчето. – Проучваме района. Чухме, че около селото има старо тракийско светилище.

– Че то село няма – плахо рече Стойно, като прибираше стоката. – Стана вече петнайсет години никой не живее там.

Старците и те излязоха от своето вцепенение и гледаха новодошлите с някакво странно любопитство.

– Е, хайде – каза шофьорът и прибра парите и новите заявки. – До другата седмица. – Метна се на буса и скоро дрънченето му заглъхна след завоя.

Младежите се спогледаха учудено. Момчето подпря раницата до вратата и огледа селото. По извитата калдаръмена улица се издигаха десетина къщи. Чешмата ромолеше наблизо. Погледна старците с надежда, но те отново бяха зареяли погледи в чукарите.

– А пътя? Можете ли ...

– Остави ги, синко – каза показалата се буля Мария, – няма да ти кажат нищо. – Я дойдете с мен двамцата да ви похуртувам.

– Ама ние това, само пътя – каза момчето.

– Не думай сега за пътя, а идвай. Той покрай мен минава, ама не е хубава таз работа. Де сте тръгнали двамина! Ех, луди глави. Младоци.

Те последваха възрастната жена по стръмната уличка, която скоро се изгуби в гората. Изкачиха хълма, минаха покрай една изоставена къща и стигнаха до друга. Пред портата ги посрещна голям черен котарак. Беше се излегнал на припек в тревата и лениво блещеше жълтите си очи. Малко черно куче излая от двора и се измъкна през една дупка в дъските. Щом видя стопанката си, замаха с опашка и подуши новодошлите.

– Влазяйте. Не се бойте. Нема ви ухапя. Ей го друма, ама никой не ходи веке по него. Тъй и запустя пустия, ама така и треба – каза старицата.

Дворът беше спретнат и чист, но си личеше запустението. На чердака се полюшваха снопчета билки. Старицата захвърли дряновицата си и припна да направи чай. Разбута огъня в огнището навън, метна съчки и окачи стар почернял чайник.

– Ей сегинка ке стане – усмихна се тя с беззъбата си уста. – Мен ми викат буля Мария, а ви кои ще сте?

– Аз съм Виктор, а тя е Мая. Студенти сме по история. Обикаляме по разни места.

– То убаво, че обикаляте, ама има места, дет не треба да се вре человек. Тая махала, дет отивате не е добро място. Ама я седайте тук на миндеру – и ги настани под чердака. Скоро донесе и чая. Седна пред тях и ги загледа.

– Какво му е лошото на това място? – попита Мая.

– То знаям аз, младите ни Бога зачитате, ни дявола. Не вервате в тех, ама има неща по-други.

– Това са суеверия, бабо – каза Виктор.

– Хе, суеверия. Зло място е Карагьол. Прокълнато. Я знаям. Я съм билкарка тук. Живувам вече толкоз години, кво ли не ми е минало през главата, ама таквоз, що стана в Карагьол не съм видела. Прокоба. Зла орис. Затри махалата за две години. Кой не избега, сгина и никой не знай от ко. И кой отишъл там не се върнал. Лани, преди месец един мина оттук, па се не върна.

– А вие наистина ли сте билкарка? – попита Мая.

– И я, и баба ми, и нейната баба. То от баба на унука се предаваше, ама немам ази унука. Така и ще си погина и нема на кога да оставям що знаям. А знаям аз много и не само билки. То е магия това, женска магия. – Тя погледна Мая и се усмихна. – Но ти имаш сила, девойче, ама дреме тя в тебе, а хората лек искат. Целиют свят се поболял, ама все по дохтори одят и само кат ги отпишат от тоя свет за буля Мария се сещат. Ама понейде идат късно. Не одете там. Туй мога ви кажувам.

Тя скокна и ги остави сами. Хукна да гони пилците, които се измъкнаха от кокошарника.

– Да тръгваме, Мая – каза Виктор, – или се изплаши от тез бабини деветини?

– Не съм, но имам лошо предчувствие.

– Лошо, хубаво - да вървим. По светло да стигнем, че да намерим място за палатката.

Те излязоха от двора, без да се сбогуват с бабичката. Но преди да изкачат хълма и влязат в гората, тя им викна отдолу.

– Ей, де хукнахте бе, лудетини. Почекайте мале.

Тя ги стигна запъхтяна.

– На, момиче. Видиш ми се разумна.

Тя протегна на Мая нещо твърдо, завито в кърпа и тръгна към дома си.

 

***

 

Мая изпрати слънцето. Красиви багри озаряваха планината и се стопиха в синкава мараня. Безчет звезди заискриха на небосвода. Тя се обърна към огъня.

– Красиво е! – възкликна тя, загледана в звездите.

Лек полъх разроши косите ѝ. Погледна мрака под тях и видя светлината. Виктор изправен също гледаше на там.

– Там има някой – каза той. – На старото гробище е. Старицата ни е излъгала. Някой живее тук.

– Не си го и помисляй – студено рече Мая.

– Нима се изплаши – засмя се Виктор. – Духове. Я стига. Знаеш, че това са глупости.

– И все пак. Ще отидем утре.

– Утре може да е късно. Някой ни разиграва. Всички тези приказки за зла прокоба. Има стотици такива махали в планината. Хайде, ще е забавно.

Той я хвана за ръката. Тя се отскубна. Той тръгна. Тя го догони. Прегърна го.

– Да изчакаме утрото. Страх ме е.

– Теб да те е страх. Глупости. Не ти вярвам.

– Но аз треперя, Виктор.

– Облечи се. Студено е.

– Не, Виктор – извика тя, но той тръгна.

Мая изтича до палатката и взе вързопа на старицата. В него имаше кинжал. Той проблесна на огъня. Бяха го разгледали като дойдоха. Красив кинжал с позлатена дръжка и сребърно острие. Тя го грабна и изтича надолу.

Откри Виктор пред гроба. Той гледаше свещта. Обърна се рязко, щом чу стъпките на Мая.

– Кой, по дяволите, може да е запалил тази свещ? – каза той.

– Някой, който иска да дойдем – отвърна Мая.

Луната изгря над близкия хълм и освети гробището. Вратата се хлопна с трясък. Вълчи вой раздра зловещо мрака. Двамата се обърнаха. Мая стисна кинжала и се взираше в сенките. Воят се разнесе отново. Беше близо.

– Да бягаме – каза Виктор.

– Къде!

– Не знам.

В този миг една сянка прескочи дувара. Две очи проблеснаха сред надгробните плочи, а то тази, на която гореше свещта се разнесе стенание.

– Кръв. Кръв. Кръв. – стенеше камъкът. Черна сянка се люшна над него и зловещо разпери ръце към тях.

– Мая – извика Виктор и я издърпа.

В този миг вълкът се нахвърли отгоре му. Челюстите му щракнаха до лицето и го опръскаха със слюнка. Той отскочи, но звярът беше бърз. Завъртя се и нападна отново. Виктор вдигна ръка и усети болка. Остри зъби се вкопчиха в ръката му и го метнаха на земята. Две лапи легнаха на гърдите му. Секунди го деляха от смъртта.

– Виктор! – изкрещя Мая и се хвърли към звяра.

Той усети опасността и отскочи в мрака. Тя клекна до Виктор, а той блед вдигна окървавената си ръка.

– Кръв. Кръв. Кръв. – стенеше камъкът.

Вълкът скочи от мрака. Отблъсна Мая и я събори на земята. Тя го видя отново надвесен над Виктор, готов да довърши започнатото. Не мислеше. Нямаше време да мисли. Стисна камата и скочи на гърба му. Вълкът се тръсна, на тя до болка вкопчи пръсти в козината му. Само миг и всичко щеше да приключи. Но челюстите зловещо щракнаха пред очите ѝ. Видя гърдите на вълка над себе си и заби кинжала в тях. Причерня ѝ.

Когато отново отвори очи, свещта догаряше. До нея лежеше тяло на мъж. Беше млад и много красив. Отворените му зеници блещукаха мъртвешки с лунни пламъчета. Виктор простена от другата й страна. Тя скочи и се надвеси над него. Той извика:

– Убий ме. Толкова силно боли.

А камъкът простена отново:

– Кръв. Кръв. Кръв.

– Бягай или ме убий – изкрещя Виктор и се надигна.

Лицето му се разкриви от болка, а от раздраната на гърдите му риза се подаваха косми. Ръката му се сви в конвулсия и започна да прилича на лапа.

– Убий ме, Мая. Не виждаш ли.

Тя се отдръпна. Гледаше го онемяла и вцепенена.

– Кръв. Кръв. Кръв. – стенеше камъкът.

Мая се раздвижи. Наведе се над другия мъж и извади кинжала. Надвеси се над Виктор, а той се преобразяваше пред очите ѝ.

Замахна, но миг преди острието да го докосне замръзна.

– Не мога – прошепна тя и побягна.

 

***

 

Буля Мария отвори портата и се стресна. На прага ѝ лежеше Мая. Якето висеше на парцали по нея, оцапано с кръв. Сплъстената ѝ коса, чорлава и кървава беше разпиляна по лицето. Тя простена, когато старицата я докосна и отвори очи.

– Що стана, момиче? – попита я старицата.

– Той, той ... Стана нещо. Не знам как. Той се превърна на вълк.

– На вълк. Кой?

– Виктор. Ухапаха го. Аз убих другия. Но той не беше ...

– Стани дъще. Ела да влезем. Всичко е наред.

Мая се разплака. Надигна се с усилие и прекрачи прага. Старицата я отведе на миндера и я прегърна.

– Аз не знаех, че той е човек. Аз убих човек, бабо. Хей с това – и тя посочи кинжала на масата.

– Няма нищо. Не си убила човек, защото той вече не беше човек.(

– Ами Виктор. Той ...

– Той също вече не е човек, дъще.

– Искаше да го убия, но аз не можах.

– Знам, дъще. Аз също някога не можах. Той също ме молеше.

 

– Аз го обичам, бабо. Искахме да се оженим, веднага щом завършим.

– Аз също го обичах и също искахме да се оженим. Плачи. Поплачи си, а после ще отидем да го погребем. Така трябва, но не там, защото той ще изпие душата му.

Много драматичен разказ. Това което си написал "Кръв. Кръв. Кръв. – стенеше камъкът." го прави да звучи още по-страшно.
Любовта наистина побеждава и то на всякаква цена.
Поздрави!

Не знам защо при мен любовта винаги побеждава, дори и във вампирския разказ, а за „Идеалния свят“ да не говорим. Там тя направо е незаличима понеже двама от героите са се обичали в предишен живот и след прераждането си също. Мисля си, че точно чистата и възвишената любов ми е фикс идея.

Благодаря ти! :)

Много хубав разказ, успях да си представя обстановката и безнадеждността в края на разказа. Но старицата можеше да ги предупреди и да им разкаже историята на злокобното място и така да ги спаси. Поне такъв край си представих.
Поздрави!

Тя се опитва да ги предупреди, но ако човек не вярва в подобни неща е трудно да го убедиш в обратното. Всъщност това е разказ с отворен край, който има предистория и по нататъшно развитие. Писах този разказ по тема и тя изисква да присъства елемент на ужаса. Чудното е, че хумористичния елемент с ракийката явно се губи покрай останалото. Хорърът не ми е любим жанр, признавам. Може би повече ме учудва, че се получи това повторение на историята на бабата и момичето.
:)

Всъщност хумористичният елемент с ракийката не ми се стори хумористичен, а по-скоро засили трагизма и безнадеждността на героите живеещи в селото.
И повторението с историята на бабата и момичето го възприех като желание на бабата да предаде уменията си на момичето, поради това отстранявайки момчето и запазвайки момичето да живее при себе си.
Така бабата, живеейки на такова място е възприела злокобните му влияния.