Нощ. Мрак и кървава луна обагряха окапалата шума. Нежният ромон на рекичката огласяше тишината. Един мъж надигна бутилката и с мътен поглед се огледа. Тихи стъпки достигнаха до замъгленото му съзнание. Огледа се и видя силует. Беше на жена. Тя вървеше по пътечката и спря до него. Погледна я и ужасът от това видение се отрази в очите му. Лицето ѝ, обагрено в кървав отблясък от луната се открояваше в гъстите сенки от дърветата. Тя се усмихна зловещо.

Шум на борба, тих писък и всичко затихна. Отново настъпи тишина, на сега сякаш раздирана от гласа на водата.

Жената се надигна от безжизненото тяло. Погледна луната. Устните и бяха алени и капки кръв се стичаха от тях. Отново в тишината се чуха стъпки и тя настръхна. От сенките на дърветата изплува бледо мъжко лице. Тя се взря в него и се изтръгна тиха и изумена въздишка от полуотворените устни.

– Ти! – възкликна тя.

– Да, аз – отговори мъжът.

– Но как е възможно! След толкова много години.

– Много са. И през всичките аз те търсех.

– Мислех, че си мъртъв – приближи се тя към него. Оглеждаше го. Осмели се да докосне лицето му и в познатите черти оживя спомен. Спомен за една далечна, скрита от хилядолетия нощ, когато го видя за пръв път. Беше на рождения ден на прокуратора, година преди божият син да бъде разпнат.

Мъжът сякаш прочете мислите ѝ, проблеснали като мълния в погледа, отправен към него. Той също докосна лицето ѝ, проведе пръст по кървавите устни и го облиза.

– О, мила! Минаха толкова много години, а сякаш беше вчера – каза той и суровият поглед се стопли от чувството, което той не успя да стаи.

– Ти ме обичаше – смутено прошепна тя, гледайки познатите черти. В оживелия спомен той сякаш отново се облече в доспехите на центуриона от X Проливен легион. Младият Primus pilus в онази нощ я привлече неудържимо и страстно. Спомни си дългата борба със себе си и радостта от неговата кръв.

– Мислех, че си мъртъв – отново повтори тя, но този път сякаш се оправдаваше. – Онази нощ и ужасната тълпа. Ти се хвърли да ме защитиш и те пронизаха в сърцето.

– Оцелях. Тогава разбрах, че съм станал като теб.

– Защо не ме откри?

– Търсих те. Търсих те всички тези години, но ти винаги ми се изплъзваше ... до тази нощ.

– Да вървим. Да не стоим тук – каза тя и погледна проснатото тяло. – Толкова си блед, не се ли храниш?

– Храня се. Понякога. Когато е необходимо – и я погледна в очите.

Тя настръхна от погледа му. Отдръпна се.

– Нима наистина ме обичаш. Това е невъзможно. Но вампирите не могат да обичат. Те са прокълнати. Тяхното сърце не тупти в гърдите – и тя сложи ръка там, където беше сърцето му.

– Но все още имаме душа.

– Прокълната душа. Обречена душа и мъртво тяло.

– Така е, но има спасение. Затова те търсех всичките тези векове. Искам да се спасим. Искам отново да те обичам. Истински.

– Това е невъзможно, знаеш го. Нашият път е в мрака и сенките.

– Не всичко е загубено, мила. Ето. Виж.

Той бръкна в якето и извади малка стъкленица. Лунната светлина се отрази в нея и тя заискри в рубинено червено. Блестеше в мрака с живот и тайнство.

Тя протегна ръка, но веднага я отметна, сякаш само допирът до стъкленицата щеше да я порази.

– Не е възможно – тя отстъпи назад. – Откъде я имаш?

– Той ми я даде. В нощта преди да го заловят.

– О, не. Не е възможно. Аз толкова го молих за това.

– Той я даде и за теб.

– Но защо на теб, а не на мен! – диво изкрещя тя и посегна да го удари. Ръката и замря, почти докоснала лицето му. Зъбите ѝ хищно се оголиха. – Не ми трябва вече неговото спасение. Твърде късно е. Този живот ми харесва.

– Но помисли. Отново имаме шанс. Отново можем да се върнем към светлината. Нима не искаш да усетиш отново слънцето. Да почувстваш как гали кожата ти, как тупти сърцето ти. Нима не копнееш отново да чувстваш, отново да обичаш.

– Не ми трябват подаяния. Нима мислиш, че ще мога да живея с всичко, което ми причиниха годините, през които върших ... – и тя посочи мъртвото тяло до тях. – Това е по-лошо и от вечното скитане в мрака.

– Не, мила. Това е прошка. Нима той не прости на разбойника до него. Аз бях там и видях всичко.

– Защо ме откри – простена тя и се свлече на земята, скубейки косата си. – Ти си по-лош и от него. Ти ме изкушаваш, а аз не искам. Някога не исках да живея така, но сега вече е късно. Свикнах и ми харесва. Остави ме на мира и си върви. Никога не съм те обичала и никога няма вече да е същото, както тогава. Върви си. – Мъжът я погледна с тъга. Ръката му все още стискаше стъкленицата, а невидими сълзи се стичаха по лицето. Понечи да си тръгне. – Не, стой – извика тя и скочи. Притисна се до него и го целуна. – А сега върви. Спаси себе си.

Тя изчезна в мрака. Разтвори се в него, защото бе негово дете, което искаше да му остане предано. А той остана, стискайки стъкленицата. Погледна към небето с милионите звезди, обрамчили луната и каза:

– Може би един ден ще размислиш.

Особено ми хареса връзката, която правиш между християнската религия, прошката, кръвта на Иисус и надеждата за втори шанс.
Какво въображение само! Никога не би ми хрумнало.
Интересно и страшно. Истинска вампирска история!
Поздрави!

Асоциацията с причастието и храната на вампирите някак си преплетоха, а и аз имам слабост към мистиката :)