В едно ведро слънчево утро си седях в двора на един манастир и пиех чаша топло кафе на една пейка, когато ме стресна детско гласче.
– Ти вече си станал – весело извика едно момиченце, с което се бях запознал предната вечер. Запознал звучи малко пресилено, защото не знаех името й, но това беше лесно поправимо. Стресна ме, понеже се бях отнесъл в красивия свят на мечтите и не обръщах внимание на света около мен. Благодарих й мислено за това, че ме върна тук и сега да се насладя на утрото и казах:
– Така е, не съм поспалан.
– Но се стресна, сякаш спеше – радостно се провикна то и веднага попита: – Защо се стресна?
– Ами мислех се нещо – отвърнах неопределено аз.
– Защо големите сте вечно умислени? – попита ме то.
„Защо големите сме вечно умислени?“ – си повторих наум въпроса й, повече учуден от това как децата умеят да ги задават едни такива точни и много трудни за отговаряне. Не знаех защо си мислех за бъдещето и миналото, а не се радвах на утрото, слънцето, светлината и слънчевите зайчета на моравата пред мен. Все пак реших нещо да отговоря.
– Умислени сме, защото все тичаме напред във времето с мисли за това, което ни очаква – казах го и сам се изненадах от думите си.
Тя ме погледна втренчено и удовлетворена от искреността в думите ми, каза:
– А децата не мислят какво искат да правят по-късно, те мислят какво искат да правят сега.
– А ти какво искаш да правиш сега? – веднага попитах аз.
– Искам да играя.
– И на какво?
– Ще ти кажа само ако се съгласиш да играеш с мен. Съгласен ли си?
Замислих се кое е по-важно за мен от една игра. Да умувам над маршрута, след като го бях преговарял вече не веднъж; да си мисля колко ми е хубаво сега и как не ми се иска да дойде утре с неговите грижи, или да мисля за същите грижи, които дали ще ги мисля, или не, не мога да избегна. И разбрах, че сега няма нищо по-важно от една игра.
– Съгласен съм. На какво ще играем?
– На думи.
– Ха, и защо на думи? – попитах аз. Не очаквах точно такава игра и се изненадах, но вече се бях съгласил да играя с това малко хитро дяволче, което ми беше заложило капан.
– Защото искам – каза категорично тя и аз не възразих.
– И как се играе на думи? – реших малко да я подразня.
– Ама ти не си ли играл до сега? – в очите й премина съмнение и учудване.
– Ако съм играл, е било толкова отдавна, че съм забравил.
– Ще ти обясня тогава. Намисляш си дума и аз ще трябва да я отгатна, а после аз си намислям, а ти трябва да я отгатнеш. Пу, аз съм първа.
Тя се засмя и започна да измисля дума. Стоеше права до мен и аз следях внимателно как се втренчва в двора, търсейки своята дума. Преди да избере, изведнъж се обърна към мен сериозно и каза:
– Има едно правило, дето го забравих. Думите, които измисляш, трябва да можеш да ги видиш.
– Как да ги видиш? – изумих се аз.
– Ех, глупчо. Ами да са нещо около теб, защото ако си помислиш нещо, което не е тук, няма да е честно.
– Добре, ще играя честно – засмях се аз.
Тя продължи да се взира, а аз я следях внимателно и забелязвах как се променяше изражението й, щом спираше поглед на някой предмет в двора. Позабави се, докато реши кое да избере, а аз търпеливо чаках. Накрая видях как от направения избор напрегнатото изражение се стопи в усмивка и проследих погледа й. Гледаше един градински щъркел, наобиколен от саксии и градински джуджета на моравата.
– Намисли ли? – попитах я аз.
– Да – отговори тя.
– И как да позная! Тука има куп неща.
– Ами почни отнякъде.
– Джудже – предположих аз, защото не исках да развалям играта от първия път.
Тя изгледа джуджетата около щъркела и се усмихна доволна, че не съм познал.
– Не позна. Имаш право на три опита и едва тогава може да искаш да ти подскажа - и ако тогава не познаеш, печеля.
– Добре. Да видим какво имаме тук. Пън с цветя – предположих за втори път.
– Не е – радостно заподскача тя.
– Не е ли тази дума. Тогава да не е щъркел?
Тя ме погледна развълнувана и разочарована. Децата още не умеят да се преструват и лъжат, да скриват чувствата си, но улавят коварството на възрастните, когато се възползват от тяхното простодушие.
– Не е честно – каза тя.
– Кое не е честно? – учуден попитах аз.
– Ти ме гледаше и знаеше думата от самото начало. Това не е честно.
Възползвах се от своя опит на възрастен и нейното неумение да се прикрива. Всъщност играта е надпревара и целта е победата над другия. Така ни учат да се съревноваваме, хитруваме за да постигнем победа. Изведнъж се почувствах много уморен от тази вечна надпревара, която започваме още от деца. В света на възрастните тя приемаше вече не толкова безобидна форма и се изливаше в интриги, клюкарстване, преднамерени лъжи и куп други неприятни неща, в които не исках вече да участвам.
– Сега е твой ред – каза след малко тя, като преглътна горчивата загуба.
Започнах да оглеждам двора и с умението на възрастен да прикривам чувствата си с лекота можех да заблудя детето. Така и направих, след като с безразличие огледах предметите, погледнах детето и се усмихнах.
– Имам дума – казах аз.
Тя също като мен ме беше гледала внимателно, но аз бях голям и умеех да маскирам емоциите си.
– Дърво – каза тя, защото него първо бях загледал.
– Не отгатна.
– Но имам още два опита, не забравяй.
Зачаках втория опит. Тя се позабави и умислена гледаше двора.
– Гърне – предположи тя.
– Не позна.
– Уф. Не мога да отгатна. Предавам се.
– Но ти имаш още един опит и подсказка.
– Не ми се играе повече – отсече тя и седна до мен.
Мълчеше нацупена, а аз не се чувствах победител. Изведнъж ме погледна и каза:
– Кажи ми коя дума беше намислил?
Смутен забих поглед в плочките. Всъщност тя беше права. Не бях намислил точно дума, а само се бях запитал как се казва и сметнах, че това става.
– Не играх честно – признах си аз. – Бях намислил дума, която не я знам.
– И коя е тя?
– Ами не я знам. Мислех си как се казваш. Нали не се познаваме официално.
– Знаех си. Знаех си. – тържествуващо се провикна тя. – Значи не побеждаваш. Наравно сме.
– И все пак как се казваш? – попитах аз.
– Няма да ти кажа.
– Защо?
– Защото играеш нечестно.
– Е, не е толкова нечестно. Все пак ти си тук.
– Но името не е дума. То е име.
– Добре. Съгласен съм. Щом не искаш, не ми казвай.
Тя ме погледна изпитателно, мислейки дали все пак да си каже името.
– Първо ти ми кажи твоето – каза тя. – И без да лъжеш.
– Че защо да те лъжа – засмях се аз. – Казвам се Андрей.
За малко бях подложен на внимателен оглед, явно да прецени дали отговарям на това име и щом преценката се оказа в моя полза, чух нейното.
– Ния.
– Радвам се да се запознаем, Ния. А сега на какво ще играем.
– Ще гоним слънчеви зайчета – весело извика тя и хукна по тревата под дърветата.
Хукнах след нея. Тя застана на едно слънчево петно и каза:
– Важното е да не го изпускаш от поглед.
В този момент ветрец раздвижи клоните и нейното зайче хукна да бяга. Но тя умело го настигна с радостен смях.
Аз тъкмо догоних моето зайче, което се оказа доста пъргаво, когато в двора на манастира влязоха двама влюбени. Те се държаха за ръце и оглеждаха. Усмихнаха се, когато ни видяха да стоим на по един крак под дървото с очи, вперени в земята. Помислих си как ли изглеждам – висок, голям мъж, подскачаш в тревата. Те разбира се не знаеха, че гоня слънчеви зайчета. Те дори със сигурност не биха си го помислили дори, а тези зайчета се оказаха доста пъргави и се налагаше доста да подскачам, за да не изпусна моето. Но аз всъщност отдавна го бях изгубил и сега преследвах друго.
Ния се спря и ги гледаше съсредоточено. Неочаквано ме хвана за ръка и задърпа към пейката.
– Влюбени – каза тя с гримаса на отвращение. – Остава само да почнат да се целуват.
– Какво лошо има в това хората да са влюбени? – попитах я аз.
– Отвратително е – каза тя. – Аз никога няма да се влюбя.
Тя не откъсваше очи от влюбените, а те направиха обиколка на двора и влязоха в църквата.
– Искаш да кажеш, че никога няма да се ожениш? – попитах я аз изненадан от нейната реакция.
– А ти влюбен ли си? – вместо да ми отговори, попита тя, загледана втренчено в мен.
Усещах, че очаква моя отговор с голямо напрежение.
– Да, влюбен съм – признах й аз.
– Знаех си, знаех си. Предател.
– Чакай, какво толкова казах.
Тя беше скочила от пейката и се канеше да избяга.
– А аз мислех, че сме приятели.
– Приятели сме – отвърнах аз.
– Ти си влюбен, а влюбените не правят друго, освен да се държат за ръце и целуват. И забравят приятелите си.
– Според мен не си права.
– Права съм. Когато Мишо се влюби в Катрин, той вече не искаше да играе с мен – и аз видях сълзи в очите и.
– Но когато някой се влюби в теб, ще иска само с теб да играе – опитах се да я утеша.
Тя се замисли над думите ми и отсече:
– Но той няма да е Мишо.
– Това няма значение, Ния. Който и да е, ще ти е най-добрият приятел.
– А ти как се влюби?
Това беше въпрос с повишена трудност и ме слиса, но тя чакаше с вперени в мен очички, тръпнещи с надежда. Тогава се замислих за поетите и философите. Влюбването не може да се обясни, то е магия, неподвластна на обяснение. Философите обаче, с техния стремеж да намерят обяснение на всичко, се опитват. Разпъват любовта като хирурзи и започват да й правят аутопсия. Разчленяват, кълцат и правят изводи и пишат умни книги. Поетите са по-честни. Те изразяват своите чувства и правят сравнения - и те са безсилни, но поне не търсят обяснение. А тя чакаше моя отговор.
– Това е като ... – и се спрях, защото всяко сравнение е безсилно пред Любовта. То е само бледа сянка.
– Ясно – каза тя.
– Какво е ясно?
– Ами не знаеш. Никой не знае.
Тя беше готова да заплаче. Виждах как сълзите набъбват в детските й очи.
– Ния, да си влюбен е най-прекрасното чувство на света. Само това мога да ти кажа.
– Като да се радваш, че имаш приятел завинаги ли?
– Да.
– И той няма да те дърпа за косата и да ти пуска буболечки в пазвата?
– Разбира се, че той няма да върши такива гадости – казах аз.
– И ако паднеш и се удариш, няма да се смее?
– И това няма да прави.
– И ще ти дава от вафлата си?
– Да, и това.
– И ще ти подарява разни неща, които са ценни за него.
– Да.
– И ако някой те обиди, ще иска да го набие?
– Задължително.
Тя се замисли и стана много сериозна. Мисли дълго и се усмихна накрая.
– А дали ще иска да гоним слънчеви зайчета?
– Ако го помолиш.
