Розовият храст грееше на слънцето. Окичен с ярки алени гроздове привличаше погледите на минувачите с красотата си. Един от тях, непокорен, игрив и съвършен кокетно се беше надвесил през оградата над тротоара.
Толкова е красив, помисли си момичето и се спря до него. Протегна ръка и докосна цветовете. Вдъхна силния аромат и той я опияни. Красотата опиянява очите, а аромата душата, каза си тя. Поколеба се и изведнъж ръката ѝ докосваща бодливата клонка я прекърши.
– Как не те е срам. Да крадеш – провикна се от прозореца на съседната къща баба Здрава. Нейните очи винаги зорко следяха улицата и не изпускаха нищо което се случваше на тихата уличка. Кога намираше време за това беше загадка, но тя знаеше всичко за всички. Всяка вечер, когато преминеше жегата, отиваше и сядаше при другите баби и ставаше център на внимание и любопитство.
Момичето се стресна, погледна към прозореца и каза пребледняла:
– Красиво е!
– Красиво било! Красиво ама не е твое. Ще те кажа аз на комшиите, та да знаят що за стока си. Виждам аз! Всичко виждам. Виждам как кокориш очи по младият Петър.
Момичето още повече пребледня и хукна по улицата. Забила поглед в плочките забърза към къщи. Какво знае тя, старата вещица, сновяха мислите в главата ѝ. Вечно слухти и нищо не убягва от злобния ѝ поглед. Същинска баба Яга с огромния си нос и брадавицата на него. Ще ме издаде на Петър, че му късам цветята! И какво? Дреме му на него. Той не ме забелязва, едно здрасти не ми казва като се подминаваме на улицата.
Натъжи се още повече и силно стисна бодливото клонче на розата. Острите бодли се впиха в дланта ѝ, но тяхната болка не можа да заглуши другата – вътрешната.
Постави розата на видно място в стаята си и преди да загаси лампата и заспи разбра защо я откъсна. Тя не беше само просто красива и само опияняващо ароматна – тя беше частица от него.
Първото което видя на другия ден като отвори очи беше розата. Усмихна ѝ се. Скочи от леглото и вдъхна от нея. Преди да тръгне на училище я погледна отново. Имаше нещо магически притегателно в нея, което я привличаше.
Когато на връщане минаваше по улицата усети злобния поглед на клюкарката. Чувстваше го забит в гърба си като стотици розови бодли. Печално погледна розовия храст и ѝ се стори, че завесите на прозореца зад него леко помръднаха. Усмихна се на немирната мисъл в главата си и отмина, но когато отвори портата на своята къща онемя от изненада. На прага сияеше огромен букет яркочервени рози.
Тя не повярва. Вцепенена гледаше розите и не видя момчето, което идваше към тях. То се усмихна и посочи букета:
– Не знаех, че обичаш рози – каза то.
– Не знаех, че имаш толкова рози за мен – отвърна тя.
На другия ден минаха по улицата хванати за ръце.
– Здравей, бабо Здраво – поздравиха я те.
Тя ги изпрати с поглед и въздъхна тъжно:
– Ех, младост.
Райска присадка
Очевидно е, че имената Тартария и Българ...
Поздрави!
Поздрави!
аз самият се изненадах, че така се получи.
това вече не се случва и в провинцията май, защото интернет е навсякъде. Малка скица от едно по-далечно минало. :)
