В романа „... и времето спря“ библиотекарят на няколко места използва притчата за райската градина за да обоснове своята политика относно познанието и любовта. В диалога между Реметил и Киам се вижда как библиотекарят оправдава своите действия относно това, книгите да останат скрити и недостъпни за масите. Вярата на Реметил в авторитета му и съмнението на Киам относно неговата правота.

***

Реметил си спомни какво ѝ каза библиотекарят, когато я заведе за пръв път в библиотеката. Тя също като Аронд се чувстваше жрица на знанието. Приемаше го като дълг, който ѝ повелява да го открива, опазва и съхранява. Чувстваше се избрана, защото знаеше за света повече от другите. Беше се докоснала до знания като история, биология, физика и философия. Беше чела поезия. Почти всички в библиотеката я възприемаха като дясната ръка на библиотекаря и дори като негов заместник, който един ден ще заеме неговото място, когато библиотекарят се оттегли. Но не беше това думата, която не смееше да произнесе дори в ума си. Думата беше „смърт“. Тя знаеше, че животът не продължава вечно и въпреки че сякаш библиотекарят не се променяше с годините, тя чувстваше, че един ден ще умре. Споходи я желанието да разкаже на Киам за смъртта, защото той не знаеше какво е, а тя беше важна. Той наистина не знаеше много неща, но това, че не знаеше само го объркваше повече, защото ги чувстваше, а не можеше да ги обясни.

Когато научи за „смъртта“, библиотекарят ѝ разказа тази история и тя искаше сега да я сподели с Киам. Отиваха в дивата пустош, където смъртта беше нещо естествено, това оправдание ѝ се стори много удобно.

– Знанието е отговорност, която трябва да понесеш – започна неопределено тя.

– Защо отговорност?

– Защото знанието ти дава сила над другите.

– Но ако другите също знаят?

– Не можеш всичко да знаеш. Когато дойдох да служа в библиотеката, библиотекарят ми разказа тази история – тя замълча за миг, преди да продължи:

Някога нямало земя, нямало растения, животни и хора. Светът бил пуст и неговият разум спял във вечността. Но той се пробудил и това бил часът на раждането. Този разум в древността го наричали Бог, но той има много имена. Бог сътворил всичко и когато светът бил готов, изваял човека. Първо той бил едно цяло, но се чувствал сам и помолил Бога за другар. Тогава Бог го разделил и сътворил мъжа и жената. Поставил ги в прекрасна градина, където човекът нямал нужда от нищо. Всичко му било позволено, само едно му забранил Бог – да вкуси плодовете от дървото на Познанието.

– Защо му е позволил всичко друго, а това забранил? – попита Киам.

– Защото чрез знанието човек щял да може да различава добро от зло и да пожелае да мисли като Бог – Реметил погледна навън и замълча.

– Какво лошо има в това?

– Така човек можел да се опълчи на Бога и да иска да стане като него.

– И какво направил човекът?

– Нарушил забраната и вкусил от дървото на Познанието и започнал да разбира. Но Бог бил добър и му простил, не го наказал. А човекът започнал да трупа знания и с времето забравил за Бога, защото започнал да става могъщ. Не виждал, че се е отдал на злото и чрез знанията си унищожава прекрасната градина, в която живеел, докато един ден не разбрал, че с нея ще дойде и неговият край. Библиотеката е като това дърво и затова ние, пазителите на знанието имаме дълг това да не се случи отново.

– Тогава излиза, че аз съм щастлив в своето незнание.

– Не знам, Киам. Сигурно е добре да не знаеш, но понякога се налага. Има нещо, с което може да се сблъскаш там, където отиваме. Това е смъртта.

– Какво значи тази дума?

– Разбираш ли, това е нещото, от което е искал да ни предпази Бог. Твоят живот не е безкраен, един ден просто ще заспиш и няма да се събудиш. Сега мисълта за това не те тревожи, не те плаши, защото ти не знаеш, че го има. Ти може да заспиш и ако някой ти причини зло. Нарича се убийство. Всичко умира, Киам.

– Не разбирам. Ако всичко умира, как така винаги го има. Ако хората умират, откъде идват други на тяхно място.

– Не знам. Питала съм се за това, но нямам отговор.

– А ти виждала ли си смъртта? Какво точно се случва?

– Веднъж видях, но повече съм чела за нея. В много книги се споменава. Това е, когато човек не диша, не говори, не се движи, не мисли и не чува.

– Но и в съня става така.

– Не е същото. От смъртта не се събуждаш.

– Какъв смисъл има тогава да живееш, щом ще заспиш един ден завинаги. Какъв е смисълът на живота, щом той свършва?

Очите на Реметил се насълзиха. Тя докосна Киам по ръката. Той сложи своята върху нейната объркан и учуден от бликналите сълзи.

– Какво казах? – попита нежно той.

– Ти зададе въпрос, на който никой не знае отговора. Всички в миналото са търсили този отговор, но никой не го е открил. Какъв е смисълът на живота? Защо сме тук? Защо съществуваме? Защо съществува светът?

Киам държеше ръката на Реметил и това докосване беше като изгрева – красиво и омайващо. Когато отдръпна ръката си, всичко помръкна и почувства студ.

– Когато нещо не знаеш, ти го наблюдаваш и му се радваш. После идват въпросите – каза той. – Аз дълго се питах: Защо изгрява слънцето? Къде отива нощем? Защо не свети постоянно? Тогава реших, че то е като хората, уморява се цял ден да свети и отива да спи. Мислех и чувствах, че то е живо и се чувствах свързан с него. Всяка сутрин го очаквах да се събуди и да го поздравя, да съзра цветовет,е с които се пробужда. Прощавах се с него вечер, но не тъгувах, защото идваха звездите, идваше Луната. Когато един ден библиотекарят ме попита защо посрещам слънцето, аз му разказах за своето откритие. Той се засмя, заведе ме в стаята си и ми обясни и показа защо изгрява слънцето. То не се е движело, а земята се е въртяла около него. И земята не била плоска, както си мислех, а кръгла и когато се завърти, то идва нощта, а слънцето свети от другата ѝ страна. Каза ми още, че Луната няма собствена светлина, а това е отразената светлина на слънцето. Звездите  не били космически светулки, а слънца като нашето. Изведнъж слънцето умря за мен, стана като камъните, роботите, сградите.

– Но ти продължаваш да го посрещаш.

– Искам да кажа, че не си права. Знанието понякога убива нещо в теб, кара те да страдаш, но и ти разкрива нови неща. Дори и да лишиш човека от него, той не спира да се пита и да търси отговори. Знанието, което ми разкри библиотекарят събуди нови въпроси – по-сложни и по-вълнуващи.