Това е диалога от главата на романа „... и времето спря“, която се казва Идеалният свят. Разговора е между равни, това са библиотекаря и Елемир, двама съратници построили града. Споменава се и третият Горун. Идеята на романа е да опише едно съвършенно общество, което си мисля, вече се оформя в нашата действителност. Общество в което всичко е регулирано и напаснато. Усъвършенстването на технологиите ще позволи скоро да се създаде една виртуална реалност, която да не отстъпва на сегашната. Тази идея вече обиколи света с филма „Матрицата“, затова в романа само съм я докоснал. Нещото, което ме вълнуваше, докато го пишех е какво ще стане, ако забравим, че съществува любов и секс, ако книгите изчезнат и хората вече не четат. В града-кула хората не четат, те не знаят, че съществува такова умение. Азбука не се използва и хората се ориентират по картинки и символи. Колкото и странно да звучи, но Сократ е бил един от философите, който е смятал писането за вредно. В диалога „Федър“ той изказва своята позиция чрез легендата за Тевт (Тот) и цар Тамуз.

  ***

Библиотекарят влезе в една от стаите, където го посрещна старец. От него не бе останало много, но и това стигаше. Неговият поглед беше жив, изпълнен с воля и енергия напук на немощното, съсухрено тяло.

– Здравей, Унер – каза той със стържещ глас, в който неприятното беше повече.

– Не ме очакваше, Елемир? – попита библиотекарят.

– Напротив, приятелю. Очаквам те от няколко дни.

Библиотекарят оправи свляклата се завивка и застина прав до прозореца. Стаята беше огромна, но в нея нямаше нищо, освен леглото.

– Как става така, че ти остаряваш толкова бавно и рядко изпадаш в моето състояние? – попита Елемир Суло. – Ти сякаш, като станеш на петдесет и спираш да старееш. Да не би да криеш някаква тайна – разсмя се пискливо старецът.

– Много добре знаеш тайната, Елемир и не веднъж съм ти я казвал, но годините не те засищат. Целомъдрие и умереност във всичко е ключът към дългия живот.

– Защо ми е всичко това, като скоро отново ще бъда млад. Защо му е на човек да се мъчи с умереност, когато има безсмъртие.

– Само душата ти е безсмъртна, а тялото се износва.

– Различни сме, Унер. Ти си мъдрецът, философът, а аз воинът. Двамата създадохме идеалния свят и спасихме човечеството от гибел и саморазрушение.

– Защо така ме иронизираш – обърна се библиотекарят към него.

– Съвсем нямам това предвид, просто повтарям думите ти. Те често и на мен ми носят утеха.

– Утеха от какво?

– Че само ние с теб двамата се ползваме от възможностите на прераждането, докато другите не могат да си го представят дори.

– Нима те гризе съвестта, Елемир?

– Понякога.

– Да го беше казал някой друг, бих му повярвал, но ти!

– Защо имаш такова лошо мнение за мен. Аз не съм звяр.

– Не си, просто винаги си бил много необуздан. Намери ли си вече тяло, в което да се преродиш? – попита библиотекарят.

– Да. След няколко месеца ще се родя и ти ще трябва да се дондуркаш с мен няколко години. Властта ще е изцяло в ръцете ти.

– И друг път е било така.

– И всеки път нещо се променя.

– Но винаги за добро. Спомни си какъв беше светът преди петстотин години. Войни, болести, терор, пренаселване, екологична криза.

– Какво те тревожи, Унер?

– Ние създадохме идеалния свят – повтори думите му бибилиотекарят.

– Да, така е. Стига си го повтарял. Говорили сме го хиляди пъти – няма вече глад, болести, войни и екологична заплаха. Всичко е чудесно, хората са щастливи, а ние нямаме вина, че го пожелаха. Те се отказаха от книгите и живота сред природата, наблъскаха се в градове, искаха сигурност, лек живот и удоволствия. Отказаха се от деца, семейство, любов заради личното си егоистично щастие. Ние само усъвършенствахме модела, възползвахме се от това, което беше постигнато от консуматорското общество. Ако щеш, го наречи еволюция. Светът беше бунище, а сега е рай. Ние изпълнихме техните желания.

– Понякога ме изнервя твоят подигравателен тон. Ти над всичко се надсмиваш.

– А ти все нещо мислиш.

– Мисля, че нашият идеален свят е станал твърде уязвим. Днес се навършват петстотин години, откакто се събрахме на вилата ти.

– Мислиш за Горун.

– Мисля, че човек не е насекомо. Построихме града на принципа на кошера, но човекът не е пчела. Нашият свят се крепи на контрола, а това сме ние. Ние с теб сме цариците майки. Какво ще стане с хората, ако нещо се случи с нас и не можем да се преродим?

– Нали затова създаде библиотеката. Ако нещо стане, да се възползват от знанието, съхранено там.

– Не знам, Елемир. Понякога ме обзема колебание.

– Стига си мислил какво ще се случи. Ако нас ни няма, какво значение има градът! Кога твоята съвест ще спре да те гризе? Наистина не е хуманно хората да живеят петдесет години, когато могат да живеят сто. Не е хуманно да не знаят какво е любов, секс, приятелство, омраза, болка, гняв. Не е, но благодарение на това, че ги лишихме от тях, спасихме земята и човечеството. Спомням си дните преди последната война. Атентатите бяха ежедневие. Те отнеха живота на милиони. Никой никъде не беше в безопасност. Смъртта беше станала нещо обичайно. Излизаш от домa си и не знаеш дали ще се прибереш. Колко омраза имаше тогава! Всеки те оглеждаше подозрително дали не носиш поредната порция взрив, който да възпламениш в метрото, на гарата или в някой голям магазин. Но това беше едната страна на нещата, а другата беше замърсяването и боклукът, който зариваше всичко.

Библиотекарят се усмихна.

– А аз мислех, че само мен ме гони параноята. Но не ти ли се иска всичко да беше различно?

– На мен не. Ти измисли модела, наложи законите. Постепенно те заработиха и сега всичко е наред.

– Само дето диваците, онези оцелелите, се множат из горите.

– Те не могат нищо да ни направят, Унер.

– Но и не можем да ги контролираме.

– Само Бог може – застърга със смеха си Елемир.

– Следиш ли виртуалните светове? – попита библиотекарят.

– Разбира се.

– Те все повече заприличват на предишния свят. Откакто хората там могат да създават – строят градове, курорти, барове, молове.

– Нека се забавляват. Сега техният живот протича там и това е хубаво. Нека хората пазаруват до побъркване в огромните молове, да си чешат езиците и хранят емоциите си. Това е безопасно. Откакто предложи идеята да има виртуални светове, в които хората да хранят емоционалната си страна, напрежението спадна. Искаш да убиваш, заповядай на лов за диваци!

– Ами ако си спомнят.

– Спокойно, няма. Виртуалният свят  не изисква усилия и в него винаги успяваш. Всеки успява. Искаш да се почувстваш гениален, заповядай, ще те слушат и ще ти ръкопляскат. Просто си купуваш нужното приложение.

– Стига да не открият Любовта – каза библиотекарят.

– Няма, скрил си я добре, Унер. Откакто премахна секса, няма и любов, защото са свързани. Ти се оказа прав, че като се влюби, човек изведнъж забравя себе си и не иска вече да е сам. Иска семейство, секс, деца. Започва да мисли кой е, какви ще станат децата му, да разсъждава, да се пита кой е създал света.

– Колко странно, Елемир – прекъсна го библиотекарят. – Точно това, което прави човека наистина човек е най-опасно и разрушително.

– Дори Бог не е опазил райската градина от човека.

– Но му е позволил да я унищожи – каза библиотекарят.

– Защо тогава ги пазиш, проклетите книги. Изгори ги, взриви ги. И да ги намери някой след години, какво полза, като не може да ги прочете. Ще ги използва за разпалки.

– Винаги съм го знаел – шепнеше в унес библиотекарят. – Всяко истинско нещо може да гради и да разрушава. Това, което може да спаси света, може и да го унищожи – и се обърна към Елемир. – Книгите не съдържат просто знания. Знанията не са толкова опасни. Книгите носят идеи в себе си, а идеята е душата на действието. Книгата е като човека – има дух, душа и тяло и действа като човека. Духът се проявява чрез идеята, душата чрез действието, а действието се осъществява чрез тялото. Ако убиеш идеята, прекъсваш всичко още в началото.

– Ами убий идеите.

– Как да убия идеите, като те идват от Бога. Те не са от този свят и дори заключени, ние с теб виждаме, че Любовта е жива и се проявява. Всеки ден някой се влюбва и само незнанието какво е Любов възпира да пламне епидемия. И колкото и да се борим с влюбените, както и да ги разделяме, убиваме и осмиваме, те не спират да се  появяват. Същото е и с буйните, вечно търсещи отговори хора, дълбаещи в съзнанието си и питащи се – какво не е така? Но ако нещо се случи с този свят, което не можем да предотвратим, то библиотеката ще им върне спомените за тези идеи, които ги правят хора и вместо да станат като диваците, ще изградят свят, какъвто те пожелаят. Но докато ние сме пазители на света, ще бъде така.

Твоята идея за едно уж прекрасно бъдеще е в пълна противоположност на моята представа. И сега непрекъснато се работи по откриването на базсмъртието, което според мен ще унищожи света.
Напълно съм съгласна, че каквото и да стане любовта не може да бъде убита. Тя не зависи от технологии, идеи, финансово положение, от нищо. Това е най-свободното и неконтролируемо чувство.
Поздрави!

За какво ние идеалният свят, ако ги няма книгите, любовта и необходимостта да се развиваме и усъвършенстваме, за да се чувстваме пълноценни.Да се борим за Доброто и Идеите си и да оцеляваме, когато ние трудно! Аз си искам моят несъвършен свят, този, който ме прави силна:)))

Какъв си представяш своя идеален свят? Със сигурност някой ден ще опиша своя. Аз също имам идея и безсмъртието е част от него. Някак този роман събра няколко неща наведнъж. Любовта, безсмъртието, книгите и сигурността. Все си мисля, че търсенето на сигурност и вкопчването в нея ни пречи да бъдем свободни.

И аз така мисля. Обществото си мисля е разумно. Като се оглеждам около себе си разбирам, че всичко зависи от хората, които изграждат обществото, а не от законите, които му се налагат. Ако голяма част се стремят към Доброто, то и в самото общество ще протичат тези процеси. Ако повечето търсят само печалбата, ако егоизма е на първо място, ако културата се ограничава до ядене, пиене и секс, то това ще са ценностите на обществото. Някак се получава, че цялото зависи от мнозинството, но всъщност всичко зависи от всеки отделен човек.

Безсмъртието, прераждането, животът в градове, библиотеката - това ми напомни и един филм - " Аеон Флукс" /Еon Flux/.

Хубаво е, че хората са вечно търсещи и си задават въпроса - Какво не е така?
"– Как да убия идеите, като те идват от Бога. Те не са от този свят и дори заключени, ние с теб виждаме, че Любовта е жива и се проявява. Всеки ден някой се влюбва и само незнанието какво е Любов възпира да пламне епидемия. И колкото и да се борим с влюбените, както и да ги разделяме, убиваме и осмиваме, те не спират да се появяват. Същото е и с буйните, вечно търсещи отговори хора, дълбаещи в съзнанието си и питащи се – какво не е така? "

казано идеалният свят си го представям без престъпност, без тежки болести, по-дълга младост, но и със смърт. Хората трябва да умират. Това е част от живота. Ако приемем, че човешката душа е безсмъртна,/както твърдят религите/ то смъртта на Земята е един вид "почивка", за да се роди и започне всичко отново.
Затова твоят безсмъртен герой опонира с думите:
– "Защо ми е всичко това, като скоро отново ще бъда млад. Защо му е на човек да се мъчи с умереност, когато има безсмъртие."

Безсмъртието би променило всичко, психика, мечти и вече няма да има бъдеще.

http://troia/zabavlenie/2014/04/18/bez-bydeshte.1258295

Е, може и да греша, но не ми се вярва.:)

иначе всички Учители са съгласни...

Път към щастието няма..
Пътят е щастието...

не мисля, че някой може да предскаже бъдещето в глобален мащаб и според мен не е нужно и важно. Права си – Пътят е щаститето – а то не е нито вчера, нито утре, а сега.