Момчето и звездите
Едно босоного момче гледаше звездите, седнало на дулото на един танк.
– Бате, идваш ли? – показа се малко момиченце от горния люк.
– Какво? Страх ли те е? – каза момчето.
– Да. Вътре е много тъмно.
– Не се плаши, глупаче. Тъмното нищо няма да ти стори.
– А ти какво правиш? – попита след малко момиченцето.
– Гледам звездите – отвърна момчето.
Момиченцето погледна към небето. То сияеше от звезди. В тихата нощ те блестяха над притихналата земя и нищо не напомняше за войната, освен танка. Той беше ударен в самия край на гората, откъдето започваше полето. След него, само на няколко километра, беше селото.
– Какво искаш да видиш? – попита момиченцето. – Ангел ли?
– Глупости! Няма ангели.
– Аз видях един днес. Той ми каза да спра и да те изчакам.
Момчето не откъсна очи от звездите, но няколко сълзи проблеснаха на лицето му.
– Приличаше на човек, но аз знам, че беше ангел. Един висок, светъл такъв. Спря ме на улицата до къщата на Марина. Каза ми да те чакам, защото скоро ще дойдеш. И ти дойде, точно както ми каза той, но после стана бум и нашата къща изчезна, а с нея и мама.
Момиченцето сбръчи вежди и захлипа.
– Спри да плачеш. Някой може да ни чуе – скара се момчето.
– Никой няма да ни чуе. Сами сме тука – през сълзи каза момиченцето.
– Откъде знаеш. Твоят ангел ли ти каза?
– Страх ме е, бате. Защо хората са толкова лоши и убиват. Те убиха мама.
Настана тишина, в която се чуваха хлипанията на детето.
– Какво е това нещо, в което се крием? – попита след малко то.
– Това е танк – отговори момчето.
– Какво е танк?
– Машина.
– Аха. Ясно. Като машината на чичо Алексей.
– Тя е трактор, глупаче – каза момчето. – А това е военна машина.
– Бате, ами ако тази машина е убила мама – прошепна момиченцето тъжно.
– Машините не убиват, убиват хората в тях – тихо прошепна момчето.
– А ти откъде знаеш?
– Защото видях самолета, дето пусна бомбата над нашата къща.
– Какво е самолет?
– Ама, че си досада.
Момиченцето млъкна, но след малко попита:
– Какво е самолет? Също ли е машина?
– Да, само че лети. А сега млъкни за малко.
– Добре – отвърна момиченцето и подпря брадичка на ръба на люка. Погледа брат си съсредоточено и след малко каза:
– Гледаш небето, защото там е дядо Боже. Дядо казваше, че когато човек умре, отива на небето при него.
– Говориш глупости. В училище ни учат, че Бог и ангелите са измислица.
– Не са – каза сърдито момиченцето. – Аз го видях и говорих с него. Сега мама е там горе с татко, баба и дядо.
– Добре, така да бъде – рече момчето.
– Ти не ми вярваш. Като не ми вярваш, защо гледаш небето?
– Защото си мисля – колко много звезди. Питам се дали има живот там.
– Разбира се, че има. Щом има тук, не може и там да няма – каза момиченцето.
– Щом си толкова умна, кажи ми какво ще направиш, ако видиш извънземни.
– Ще ги поздравя.
– Ами ако са страшни?
– Хората са по-страшни. Те убиват и разрушават. Съществата от звездите са добри. Те идват да помагат, като ангелите.
– Искам да видя извънземен. Искам да полетя далеч от Земята, където няма война и смърт – каза момчето.
– А мен ще ме вземеш ли? Нали няма да ме оставиш тук самичка. Само теб имам сега – захлипа детето.
– Ще те взема, ако обещаеш да не задаваш толкова въпроси. Отивай да спиш. Аз ще дойда след малко.
Главицата на момиченцето изчезна веднага в мрака на люка. Момчето остана да гледа звездите. На сутринта го събуди сестра му.
– Бате, бате, събуди се. – дърпаше го тя за ръкава. – Ангелът пак дойде и ми каза да си тръгнем от тук веднага. Каза ми да вървим навътре в гората, към онези скали, дето ме води миналото лято. Там имало хора от нашите – то замълча за малко, преди да каже: – Питах го също дали ще отидеш на звездите.
– И какво ти каза? – сънено попита момчето.
– Каза ми, че като пораснеш, ще има машини, които да отиват до там.