Прочетен: 1125 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.06.2016 09:53
За името на романа „... и времето спря“
(откъси)
Първоначално мислех да има друго име, но след като написах първата глава вече знаех, че точно това е името. Идеята на книгата я нося дълги години, замисъла за град-кула, който приютява оцелелите след рухването на нашата цивилизация. Може би десет години го мисля, дори веднъж почнах да го пиша, но спрях на втората глава. Нещо липсваше. За една история е нужно време да узрее, а всяка история поражда други истории, поне при мен. Любопитен съм какво става с героите после, какво се е случило с други преди и така нишката на фантазията прониква в необятна страна.
Тези откъси са ключовите моменти за появата на името. Любовта между Киам и Реметил не е точно фокуса на романа, но е нишката, която се вплита в идеята – възможно ли е човешкото общество да функционира пълноценно без да знае нищо за чувството Любов.
Как възниква любовта, откъде идва, защо изведнъж срещаме някого и се влюбваме в него. Това ме вълнуваше в отношенията между Киам и Реметил, както и за самото общество в което живеят. В него любовта е чувство за което не се говори, хората не образуват семейства и са учени, че тяхното семейство е градът. Те не знаят не само какво е любов, а и какво е секс. В града има специален етаж, където са жените майки и достъп до тях имат само войниците и администрацията на града. Децата които се раждат се отглеждат в училища и се специализират според психическите си наклонности в определени професии, нужни на обществото.
Киам е продукт на това възпитание, но аз не вярвам, че човекът е просто биологична машина, защото ако беше така, хората щяха да строят общества точно като мравките и пчелите. Реметил е по-особен случай. Тя е родена в библиотеката, израснала е в библиотеката и цял живот е знаела за живота на хората повече, отколкото жителите на града. Трудно е с няколко думи да се изрази кълбото от нишки изтъкали романа. Живота на всеки един от героите на този роман изтъкава чергата на сюжета и разкрива определени нюанси от светът в който живеят.
***
Но Киам не чу нищо от техния разговор. Известно време той не чуваше нищо, защото гледаше очите на тази млада жена. Стори му се, че вижда изгрева отново, но толкова близко, че се чувстваше заслепен. Дори му се струваше, че той самият е в изгрева и сърцето му първо се сви, спря, а после се разтуптя лудо. По него премина тръпка на нещо необяснимо, но прекрасно. Зората с цялото си великолепие от багри се стовари отгоре му, проникна в него и го разтвори в себе си. Понесе го по невидими пътища, които се преплитаха, но не спираха да се нижат един след друг, а той сякаш препускаше по тях и не можеше да спре. Но и не искаше да спира, а да навлеза навътре, много навътре в тези дебри на незнайно и толкова сладостно усещане.
Погледът на тези очи го прониза така неочаквано, че той неподготвен изгаряше в тяхната жар. Каква магия му направиха те! Защо беше толкова непосилно омайна? Защо не можеше да се овладее? Защо изпитваше такова неизпитано досега чувство, за което нямаше име? Защо беше толкова хубаво и някак мъчително едновременно? Защо не можеше да спре да ги гледа, стоеше вцепенен и безсилен да се изтръгне от тях?
– Добре ли си? – гласът ѝ дойде някъде отдалеч. Проникна през омаята и го съживи. – Какво ти е? Толкова си блед.
Този глас го върна, улови го с ласото на думите и го свлече на земята и той, задъхан, потърси гласа си да отговори.
– Не знам.
Тогава тя се засмя и смехът ѝ толкова звучен, чист и естествен проехтя като нежни камбанки. Тя се приближи. Лъхна аромат на незнаен парфюм, който беше като полъх, като усещане. Всички сетива се изпълниха с нея и времето спря, разтвори се в хиляди усещания, в милиони трепети, в милиарди светлинки. Когато се върна, беше вече друг.
***
Вечерта дълго лежа буден. Момичето с вълшебните очи го гледаше от обратната страна на клепачите и му пречеше да заспи. Той не знаеше как да обясни усещанията си, а те го изпълваха с тиха радост, не докосвала досега сърцето му. Това беше чувство, не можеше да е друго, но защо той не знаеше досега, че съществува? Беше силно и истинско – по-истинско от възхищението му от изгрева и по-вълнуващо от красотата му. Беше нещо ново, незнайно, но и познато. Нещо дълбоко забравено и сега блеснало в дълбините на душата му.
То будеше усещане за безкрайност, за щастие, за радост. Всеки път, щом мислено се връщаше към него го връхлиташе отново, затискаше го, събаряше го и го оставяше без дъх. Това беше животът, връхлетял го като хала, надигнал се в него и сграбчвайки го, го разтърсваше и му крещеше – Аз съм животът – живей ме.
***
Напрегнато очакваше този, чиито стъпки чуваше, да отметне кожата на входа и когато го стори, тя замръзна. Светът се олюля и размаза. Само фигурата на Киам се открояваше ясно пред нея. В дългото очакване да го види отново си беше представяла този миг хиляди пъти, а сега не можеше да помръдне. Вцепенена, останала без думи тя седеше до огъня, обезумяла в замръзнало щастие. В унес протегна ръка и огънят я близна и пробуди. Мигът оживя и светът се раздвижи. Дългото очакване, нощите и дните, изпълнени с мисли за него бяха свършили. Той беше тук пред нея и я чакаше.
Двамата се изтръгнаха от унеса, за да се докоснат и слеят в прегръдка. И времето отново спря, залюля ги мигът, в който те се сляха в едно, душите им се докоснаха, проникнаха и попиха един в друг и се почувстваха едно цяло. Всичко беше вече минало, отлетяло и вятърът на времето разнесе пепелта му във вечността на миналото. Остана настоящето, за което толкова дълго бяха жадували, копнели и предвкусвали. Сега не искаха то да има край, а да ги погълне и събере завинаги.
***
Унесен от тишината и спокойствието на мястото, Киам задряма в скута на Реметил, а когато се събуди, нея я нямаше. Слънцето припичаше, но той беше целият схванат и стана да я потърси. Той тихо извика името ѝ, но му отговори само приглушено ехо. Тръгна към водопада да се наплиска и пие вода.
Слънцето докосваше водата и образуваше дъга над него, а сред бялата пяна, кипяща по пода видя Реметил. Нагазила до колене във водата тя сякаш се издигаше от пяната, сътворена от водните пръски, които я обгръщаха. Кожата и беше бяла и нежна, а струите вода я обгръщаха като с прозрачно наметало. При всяко нейно движение те сякаш я следваха и тялото ѝ на моменти сякаш се сливаше с водата. Създаваше се усещане, че тя не е тя, а е част от самата водата, струяща навсякъде около нея.
Киам не беше виждал жена по този начин и дори не бе си мислел, че е възможно да е толкова прекрасна. Красотата на Реметил, неприкрита от нищо го плени и той безсилен затихна пред нея. Все едно за пръв път виждаше Реметил в онзи далечен ден. Онемял и безсилен да помръдне или промълви дума той съзерцаваше това видение. Тихото възхищение го понесе на крилете си, покри го с нежност и го разтвори във времето, което спря да съществува, както в мига на тяхната първа среща.
Тя го видя да стои като жива статуя, замръзнал в своето възхищение от видението пред него. Докосна я вълната на нежност, бликаща от присъствието му. Възхищението, премесено с плахост я лъхна с нежен аромат на пробуждаща се страст, която нито той, нито тя осъзнаваха. Извърна се към него и се гледаха, докато той не се раздвижи. Бавно пристъпваше напред, сякаш се боеше да не я сплаши с някое рязко движение, докосна я и топлината ѝ го съживи. Махна мокрите дрехи и голите им тела се допряха. От тази първа милувка премина искра, която възпламени страстта, събираща мъжа и жената. Спои и сля, понесе ги в танц и потопи в насладата на ласките. И там, под водите на Амар те станаха мъж и жена.
