Jonathan Livingston Seagull, 1970

Джонатан Ливингстън Чайката

Ричард Бах

 в цитати

 

Книгата на Ричард Бах е притча за свободата и целеустремеността. Символизма между полета и свободата, ятото и обществото, закостенялостта и търсенето е много ярко предадено. Още с първите редове, които те въвеждат в повествованието усещаш новия ден дошъл с неговите обичайни и до болка познати грижи, но има нещо различно, това е Джонатан.

Първа част

 

За търсенето и целеустремеността:

 

„Повечето чайки не си дават труда да научат за летенето нищо друго, освен най-простото — как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.“

 За пречупването и порастването:

              „— Защо, Джон, защо? — попита го майка му. — Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!“

 

„Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици: наистина се стараеше, пищеше и се биеше с другите птици от ятото край вълноломите и рибарските лодки, гмуркаше се за късчета риба и хляб. Но нищо не се получаваше.

 

За непокорния дух и смелостта:

 

Всичко това е толкова е безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!“

За наказанието:

                „— Чайко Джонатан Ливингстън — каза Старейшината, — застани в кръга на позора пред очите на всички чайки!

            Той изпита чувството, че са го ударили. Коленете му се подкосиха, перата му провиснаха, ушите му забучаха. Изправен в Кръга на позора? Невъзможно! А Преломът! Те не могат да разберат! Те грешат, грешат!

— … заради неговата дръзка безотговорност — редеше строго тържественият глас, — потъпкваща достойнството и традициите на Племето на чайките…

Да бъдеш изправен в Кръга на позора означаваше още да бъдеш прокуден от обществото на чайките, да бъдеш осъден на самотен живот по Далечните скали.

— … един ден, чайко Джонатан Ливингстън, ти ще научиш, че безотговорността не води доникъде. Животът е непознат и непознаваем. Ние знаем само, че сме изпратени на този свят, за да се храним и да останем живи колкото е възможно по-дълго.“

 Наградата:

                 „Джонатан Чайката остана сам до края на дните си, но летеше на големи разстояния отвъд Далечните скали. Едничката му мъка беше не самотата, а мисълта, че останалите чайки отказаха да повярват какви славни изживявания ги очакваха в полета, бяха отказали да отворят очи и да видят.

             С всеки изминал ден той научаваше нещо повече. Научи, че като се гмурне във водата с висока скорост и следва течението, може да стигне до три метра дълбочина и така да намира рядка и вкусна риба. Повече нямаше нужда от рибарските лодки и коравия хляб, за да преживява. Научи се да подремва във въздуха, да определя нощем посоката си по вятъра, който духа откъм брега, и така можеше да прелита стотици километри от залез до изгрев слънце. Воден от същия вътрешен усет, той летеше през тежките морски мъгли и се издигаше над тях в ослепително ясни небеса…, а в същото това време всяка друга чайка си стоеше на брега, без да подозира, че може да има нещо друго, освен мъгла и дъжд. Той се научи да язди високите ветрове далеч навътре над сушата и там да си лови за обяд крехки насекоми.

Всичко, което някога се бе надявал да даде на Ятото, сега бе останало само за него: научи се да лети и не съжаляваше за цената, която беше платил. Джонатан Чайката бе открил, че именно скуката, страхът и гневът правят живота на чайките толкова кратък, а откакто те бяха напуснали съзнанието му, той заживя дълъг и наистина чудесен живот.“

 

Пътят:

 

„— Можеш, Джонатан. Защото си се научил. Ти завърши едното училище и вече дойде време да започнеш следващото.

Понеже тези думи бяха озарявали целия му живот, сега Джонатан Чайката веднага разбра техния смисъл. Прави бяха. Той би могъл да лети още по-високо и беше време да се завърне у дома.“

 

 В книгата поразява простотата с която е обрисуван целия живот. Авторът е обхванал най-главното и същественото и е изваял картината на човешкото битие. Някой може скептично да се отнесе към втората част, но този, когато е докоснала тази книга усеща било съзнателно или несъзнателно, че наистина има нещо отвъд обичайното и понякога спира за миг и си прошепва – ами какво ако? За съжаление често спираме до това „ако“, готово да се изскубне от контрола на разума. Душим го, тъпчем го, давим го за да не ни тревожи и спираме да тук.

  

Втора част

 

 

Отвъдното:

 

 „Той летеше над някакво море към скалист бряг. Няколко чайки тренираха на скалите движения за полет. Далеч на север, съвсем на хоризонта, летяха още няколко. Нови гледки, нови мисли, нови въпроси. Защо ли имаше толкова малко чайки? На небето би трябвало да има безброй ята чайки! И защо така внезапно се почувствах толкова уморен? Би трябвало чайките на Небето никога да не се изморяват или да заспиват.“

 

 

Стремежа:

„— Добре, какво ще стане оттук нататък? Къде отиваме? Има ли изобщо такова място като небето?

— Не, Джонатан, няма такова място. Небето не е място, нито време. Небето — това е да бъдеш съвършен. — Той замълча за миг. — Ти летиш много бързо, нали?

— Аз… аз изпитвам наслаждение от скоростта — отвърна Джонатан изненадан, но горд, че Старейшината е забелязал.

— Ти ще започнеш да докосваш небето, Джонатан, в мига, в който се докоснеш до съвършената скорост. И това не означава да летиш с хиляди километри в час или с милиони, или със скоростта на светлината. Защото всяко число е граница, а съвършенството няма граници. Съвършената скорост, сине мой, означава, че си там.“

 

Краят:

 

„— Като за начало — започна тежко той — ще трябва да осъзнаете, че всяка чайка представлява безпределната идея за свобода, един образ на великата чайка, а цялото ви тяло — от крайчеца на едното до крайчеца на другото крило, е само вашата собствена мисъл.“

 

 

 

ми краят, защото е положителен. Когато го четох по аналогия се сетих за Икар и мислех, че ще го погубиш. Твоята чайка е символ на свободното мислене, на странните, но умни хора, които са всъщност движещата сила на обществото, на гениите, които остават самотни и неразбрани от своите съвременници.
И аз обичам различните. Те са интересни и прекрасни образи.
Хубава вечер!

тази книга на Ричард Бах ми стана много любима и съм я чел много пъти. Тя, както и една друга негова „Илюзии“ ме вдъхновиха да напиша и своя „Ариниил“. Всеки носи по нещо от него в себе си. Но според мен отношението към различните хора е особено. Изпитал съм го.